— Имате ли макети? — попита Манкузо.

— Четири, в торпедното помещение отпред, но нямаме торпедаджии.

И двамата капитани запазиха спокойствие, забеляза Райън с горчивина от позициите на собствения си уплашен малък свят. Никой от тях не показваше страх пред колегата си. Но и двамата бяха обучени за това.

— Шкипер! — извика Джоунс — Две „риби“, постоянен азимут три-две-нула, току-що се активираха. Повтарям, „рибите“ са активни, по дяволите, звучат като четиридесет и осмици. Шкипер, звучат като „Марк-48“.

Рамиус го очакваше.

— Да, ние откраднахме торпедния сонар от вас преди пет години, но не и торпедните двигатели. Бугаев!

В сонарното помещение Бугаев бе включил акустичната заглушителна апаратура веднага след изстрелването на „рибите“. Сега той внимателно настройваше интервалите на излъчване на смущаващи импулси, за да съвпаднат с тези на приближаващите се торпеда. Импулсите се бяха уеднаквили по носеща честота и честота на повторение. Интервалите трябваше да бъдат прецизно настроени. Изпращайки обратно слабо изкривени сигнали, той можеше да създаде призрачни цели. Нито толкова много, нито толкова отдалечени. Само няколко и съвсем наблизо. Но щеше да обърка операторите, управляващи огъня на връхлитащата „Алфа“. Той дъвчеше американска цигара, а палецът му внимателно натисна пусковия ключ.

— По дяволите! Смущава ни — за първи път показа чувства мичманът, забелязвайки двойката нови „бипкания“. Затихващото „бип“ от действителната цел беше оградено от две нови — едно на север и по- близко, а другото на юг и по-отдалечено. — Капитане, целта използва съветска заглушителна апаратура.

— Виждаш ли? — погледна Туполев замполита. — Сега внимавай! — заповяда той на старпома.

— Райън, крила пълен нагоре! — извика Рамиус.

— Пълен нагоре! — Райън се дръпна рязко назад и изтегли ръчката плътно до корема си, надявайки се, че Рамиус знае какво, по дяволите, прави.

— Джоунс, дай ни време и разстояние!

— Слушам! Две „риби“, азимут три-две-нула. Разстояние до номер едно — две хиляди метра, до номер две — две хиляди и триста. Имам ъгъл на наклон за номер едно. „Риба“ номер едно се насочва малко надолу, сър. — „Изглежда Бугаев не е чак толкова тъп“, помисли си Джоунс. Но все още им оставаше да се справят и с втората „риба“…

Шкиперът на „Поджи“ беше бесен. Проклетите правила за влизане в бой не му позволяваха да направи нищо, освен може би…

— Сонар, удари копелето с импулс! Максимална мощност, издухай тъпанара!

„BQQ-5“ на „Поджи“ изпрати синхронизирани вълни от енергия, които шибнаха „Алфа“. „Поджи“ нямаше право да стреля, но може би руснаците не го знаеха, а освен това импулсният удар вероятно щеше да заглуши насочващия им сонар.

— Всеки момент… една от „рибите“ има захват, сър. Не зная коя. — Джоунс дръпна слушалката от едното си ухо и се приготви да свали и другата. Насочващият сонар на едното торпедо ги беше прихванал. Лоша работа! Ако бяха като „Марк 48“… Джоунс знаеше много добре, че тези неща рядко пропускаха. Той чу промяната в доплеровото преместване на витлата при преминаването на торпедото под „Червения октомври“. — Едното пропусна, сър. Номер едно мина под нас. Номер две ни приближава, импулсният интервал се скъсява. — Той се протегна и потупа Бугаев по рамото. Изглежда, той наистина беше бордовият гений, какъвто руснаците казваха, че е.

Второто торпедо „Марк С“ цепеше водата с четиридесет и един възела, при което скоростта му на сближение с целта скачаше на петдесет и пет. Веригата му за насочване и вземане на решение беше сложна. Поради неуспеха на руснаците да прекопират компютърната самонасочваща се система на американските „Марк 48“, насочващите сонари на съветските торпеда трябваше да докладват на изстрелялия ги кораб по екраниран кабел. Старпомът имаше набор от данни, получени от сонара на подводницата или от тези на самите торпеда, с които да ги направлява. Първата „риба“ беше измамена от призрачните образи, които смущенията бяха съвпаднали със сонарната честота на торпедото. Старпомът насочваше второто с нискочестотния сонар на носа на подводницата. Вече беше разбрал, че първото е минало под целта. Това означаваше, че целта е средното „бип“. Бързата промяна на честотата от мичмана проясни сонарната картина за няколко секунди, преди режимът на смущения да се промени. Хладнокръвно и вещо старпомът заповяда на второто торпедо да избере средната цел. То изпълни прецизно командата.

Двестакилограмовата бойна глава удари целта косо, малко зад средата й и точно пред командния пункт. Избухна хилядна от секундата по-късно.

Силата на експлозията изхвърли Райън от стола и главата му се удари в пода. Свести се след секунда. Ушите му звъняха, а около него беше настъпила пълна тъмнина. Взривната вълна от експлозията беше предизвикала късо съединение в дузина електрически табла и изминаха няколко секунди, преди да светнат червените бойни лампи. Джоунс беше дръпнал слушалките от ушите си навреме, но Бугаев, опитващ се до последния момент да изиграе приближаващото торпедо, не беше успял. Сега се търкаляше в агония по палубата с едно разкъсано тъпанче и напълно оглушал. Мъжете в машинните отделения се мъчеха да се изправят на крака. Крушките там продължаваха да светят и първата работа на Мелехин беше да погледне контролното табло, показващо степента на щетите.

Експлозията бе разрушила външния корпус — обвивка от лека стомана. Пространството зад нея представляваше напълнен с вода баластен резервоар във формата на пчелна пита, разделена от клетъчни прегради, изградени през два метра. Зад резервоара бяха разположени балони със сгъстен въздух. Следваха акумулаторите на „Червения октомври“ и вътрешния корпус. Торпедото беше попаднало в центъра на стоманена плоча от външния корпус, на разстояние от заваръчните шевове. Силата на експлозията беше пробила дупка с диаметър около три метра и половина и беше разкъсала половин дузина въздушни балони, при което голяма част от енергията й се беше разсеяла. Накрая беше успяла да повреди и тридесет от големите никел-кадмиеви акумулаторни клетки. Руските инженери ги бяха поместили преднамерено на това място, макар и да знаеха, че ще бъдат трудно достъпни за обслужване, зареждане и най-вече ще бъдат подложени на замърсяване от морската вода. Но всичко това беше дреболия в сравнение с постигнатото допълнително усилване на корпуса. Акумулаторите бяха тези, които спасиха „Червения октомври“. Ако не бяха те, силата на експлозията щеше да се съсредоточи върху вътрешния корпус. Вместо това тя беше силно намалена от пластичната защитна система, която нямаше западен аналог. В заваръчния шев на вътрешния корпус се беше появила пукнатина и през нея в радиозалата пръскаше вода сякаш от маркуч под високо налягане. По вътрешния корпус нямаше други повреди освен тази пукнатина.