зарчета във всичките й помещения. Половината от екипажа вече се давеше. Съприкосновението с „Октомври“ приключи в момента, в който наводнените отсеци на „Коновалов“ я потеглиха с кърмата надолу към дъното. Последното съзнателно действие на политическия офицер беше да дръпне ръчката на аварийния радиомаяк, макар от това да нямаше никаква полза: подводницата се беше обърнала наопаки и кабелът се бе заплел на капитанския мостик. Единственото, което указваше гроба на „Коновалов“, беше множеството от мехурчета.

— Още ли сме живи? — Лицето на Райън кървеше обилно.

— Нагоре, нагоре крилата! — изкрещя Рамиус.

— Пълен нагоре! — Райън изтегли ръчката назад с лявата си ръка, а с дясната притискаше порязванията.

— Докладвайте щетите! — заповяда Рамиус на руски.

— Реакторната система е непокътната — незабавно отговори Мелехин. — Пултът за контрол на щетите показва наводнено торпедно помещение. Пуснах в него въздух под голямо налягане, а и помпата е включена. Препоръчвам изплаване, за да огледаме разрушенията.

— Да! — Рамиус отиде, накуцвайки, до въздушния колектор и напълни всички резервоари.

— Господи! — извика старши сонарният оператор. — Някой удари някого. Чувам потъващи шумове от разпадане и издигащи се пукания на корпус. Не мога да определя кой кой е, сър. И двата двигателя не работят.

— Бързо на перископна дълбочина! — заповяда Чембърс.

Беше 16 часа и 54 минути, когато „Червения октомври“ за пръв път изскочи на повърхността на Атлантическия океан на четиридесет и седем мили югоизточно от Норфолк. Наоколо не се виждаха други кораби.

— Сонарът е унищожен, шкипер. — Джоунс изключваше апаратурата си. — Няма го, смачкан е. Имаме само няколко незначителни странични хидрофона. Нищо действащо, дори и подводния телефон.

— Продължавай, Джоунси. Великолепна работа.

Джоунс извади последната си цигара от пакета.

— На вашите услуги, сър… но напускам през лятото, разчитам на това.

Бугаев го последва към предната част на подводницата, все още оглушен и зашеметен от взрива на торпедото.

„Октомври“ лежеше неподвижно на повърхността с потънал нос и наклонен на двадесет градуса наляво поради напълнените с въздух баластни резервоари.

— Какво ще кажете? — попита Чембърс, вземайки микрофона. — Говори капитан Чембърс. Те унищожиха „Алфа“. Нашите момчета са невредими. Сега изплуваме на повърхността. Пожарната и спасителната команди да имат готовност!

— Добре ли сте, капитан Райън? — Джоунс обърна внимателно главата му. — Изглежда, доста труд сте положили, докато счупите стъклата, сър.

— Не се безпокой, докато кърви — отвърна Райън замаяно.

— Предполагам — притисна Джоунс носната си кърпа върху срязванията. — Но ми се ще да вярвам, че невинаги кормувате толкова лошо, сър.

— Капитан Рамиус, мога ли да се промъкна до мостика и да се свържа с кораба си? — поиска разрешение Манкузо.

— Вървете, ще ни трябва помощ.

Манкузо облече куртката си и провери дали малкият радиоапарат е все още в джоба, където го беше оставил. Тридесет секунди по-късно беше на командния мостик. Първото нещо, което видя, беше изплаващата „Далас“. Небето никога преди не беше изглеждало толкова прекрасно.

От четиристотин метра не можа да познае човека, но той трябваше да бъде Чембърс.

— „Далас“, тук Манкузо.

— Шкипер, тук Чембърс. Добре ли сте, момчета?

— Да! Но ще ни трябва помощ. Носът е напълно смачкан, а освен това получихме и торпедо в средната част.

— Виждам, Барт. Погледни надолу.

— Господи! — Назъбената дупка беше залята наполовина, а носът на подводницата беше много под водата. Манкузо се запита дали ще могат изобщо да плават, но времето не беше подходящо за въпроси.

— Приближете се, Уоли, и изкарайте сала.

— Тръгваме. Пожарната и спасителната команди са в готовност, аз…, ето го и другия приятел — посочи Чембърс.

„Поджи“ се появи на повърхността на триста метра точно пред носа на „Октомври“.

— „Поджи“ потвърждава, че районът е чист. Няма никой освен нас. Чувал ли си го и преди? — засмя се Чембърс безрадостно. — Да се обадим ли по радиото?

— Не, да видим първо дали ще можем да се оправим сами.

След няколко минути „Далас“ се приближи на седемдесет метра отляво на „Октомври“, спусна спасителния си сал и десетте мъже върху него захванаха да се борят със слабото вълнение, причинено от насрещния вятър. До този момент само шепа хора на борда на „Далас“ знаеха какво се е случило. Сега го научиха всички. Манкузо виждаше хората си да сочат с ръце и да разговарят оживено помежду си. Каква невероятна история за тях!

Щетите не бяха толкова лоши, колкото очакваха. Торпедното помещение не беше наводнено — фалшивото показание беше подадено от повреден от удара датчик. Предните баластни резервоари бяха пробити и пълни с вода, но подводницата беше толкова голяма и баластните й резервоари разделени на толкова много части, че носът се намираше само на два метра и половина под повърхността на водата. Наклонът наляво не будеше безпокойство. Два часа по-късно течът в радиозалата беше запушен. След продължителен разговор Рамиус, Мелехин и Манкузо решиха, че могат отново да се потопят, ако поддържат малка скорост и не слязат по-дълбоко от тридесет метра. Щяха да пристигнат в Норфолк по-късно от предвиденото.