— Бавен напред.

„Поджи“ вече се бе приближила на по-малко от две хиляди метра от „Коновалов“ и продължаваше да я блъска безмилостно с импулси.

— Тя се движи, сър. Не много бързо, доколкото мога да разбера от пасивния сонар — съобщи Палмър.

— Много добре, продължавайте да я обсипвате с импулси! — заповяда Ууд.

— Тъй вярно.

— Имаме ли решение?

— Прихват постоянен — отвърна Рейнолдс. — Време до целта една минута и осемнадесет секунди. И двете „рибки“ са готови.

— Право напред една трета!

— Право напред една трета, слушам! — „Поджи“ забави ход. Командирът й се чудеше какво оправдание ще може да намери за стрелбата.

— Шкипер, импулсът беше от наш сонар, от север-североизток. Маломощен импулс, сър, сигурно са близо.

— Мислиш ли, че ще можеш да се свържеш по подводния телефон?

— Да, сър.

— Капитане — обърна се към него Манкузо, — моля за разрешение за връзка с моя кораб.

— Да.

— Джоунс, свържи се с нея незабавно.

— Слушам. Джоунси вика Френчи, чувате ли ме? — промърмори сонарният оператор в микрофона. — Френчи, отговори!

— Командир, тук сонар, на телефона е Джоунси.

Чембърс вдигна слушалката на телефона в командния пункт.

— Джоунс. Говори Чембърс. В какво състояние сте?

Манкузо взе микрофона от подчинения си.

— Уоли, говори Барт — каза той. — Отнесохме един в средата, но се държим. Можете ли да ни прикриете?

— Тъй вярно. Започваме веднага, край. — Чембърс върна телефона на мястото му. — Гудмън, наводнете тръбата на „МОСС“. Окей, ще тръгнем след „МОСС“ и, ако „Алфа“ стреля по него, ще я унищожим. Настройте го да измине две хиляди метра направо и след това да завие на юг.

— Готово. Външният люк отворен, сър.

— Пуск!

— „МОСС“ изстрелян, сър.

Макетът се втурна напред с двадесет възела в продължение на две минути, за да се отдалечи от „Далас“ и след това намали скоростта си. Тялото му приличаше на торпедо, в чиято предна част се помещаваше мощен сонарен преобразувател, който излъчваше записани на магнетофонна лента шумове на подводница от клас 688. „Далас“ се движеше на хиляда метра след макета и с няколко десетки метра по- надълбоко.

„Коновалов“ приближи предпазливо стената от мехурчета, следвана на север от „Поджи“.

— Стреляй по макета, копеле! — прошепна Чембърс. Всички, които бяха в щурмовия център, го чуха и кимнаха със зловещо одобрение.

Рамиус прецени, че „озвучената“ зона вече ги е отделила от „Алфа“. Заповяда отново да включат двигателите и „Червения октомври“ започна да се отдалечава в североизточна посока.

— Рул десет градуса наляво — тихо заповяда Туполев. — Ще заобиколим мъртвата зона от север и когато завием обратно, ще разберем дали са все още живи. Но преди това ще трябва да се отървем от шума.

— Все още нищо — докладва мичманът. — Никакъв удар в дъното, никакви шумове… Нов контакт, азимут едно-седем-нула… Различен шум, другарю капитан, едно витло… Звучи като американско.

— Направление?

— Юг, според мен. Да, юг… Шумът се променя. Американска е.

— Американска подводница е пуснала примамка. Ще я пренебрегнем.

— Да я пренебрегнем? — озадачи се замполитът.

— Другарю, ако ти беше тръгнал на север от нас и те бяха торпилирали, щеше ли след това да се отправиш на юг? Да, ти щеше, но не и Марко. Много е ясно. Американците ни примамват, за да ни отвлекат от него. Този номер не е много мъдър. Марко щеше да постъпи по-умно. Щеше да тръгне на север. Познавам го и зная как размишлява. Сега се е насочил на север, може би на североизток. Те няма да ни подмамват, ако той е мъртъв. Сега вече знаем, че е жив, макар и осакатен. Ще го открием и ще свършим с него — тихо каза Туполев, погълнат напълно от лова на „Червения октомври“ и припомняйки си всичко, на което беше научен. Сега щеше да докаже, че е новият майстор. Съвестта му беше спокойна. Туполев следваше предопределената си съдба.

— Но американците…

— Няма да стрелят, другарю — усмихна се тънко капитанът. — Ако можеха да стрелят, сега щяхме да сме потопени от подводницата на север. Те не могат да стрелят без разрешение. Те трябва да искат разрешение, както и ние, но ние вече имаме разрешението, както и предимството. Ние вече сме на мястото, където я удари торпедото, и когато смущенията се изчистят, ще я намерим отново. Тогава ще ги очистим.

Не можеха да използват „гъсеницата“. Едната й страна беше смазана от удара на торпедото. „Октомври“ се движеше с шест възела, тикана от витлата, които вдигаха повече шум, отколкото другите системи. Ситуацията много наподобяваше обикновена тренировка за защита на щурмовак. Но занятията винаги предполагаха, че съпровождащите ударни подводници можеха да стрелят, за да накарат лошия да изчезне…

— Ляв рул, обратен курс! — заповяда Рамиус.

— Какво? — смая се Манкузо.

— Помислете, Манкузо — каза Рамиус и погледна към Райън, за да се увери, че е изпълнил заповедта. Райън го направи, без да му е ясно защо.

— Помислете, капитан Манкузо, — повтори Рамиус. — Какво се случи? Москва заповяда на ловна подводница да остане на мястото си. Вероятно подводницата е от клас „Политовский“ — или „Алфа“, както го наричате вие. Аз познавам всички капитани на тези подводници. Всички са млади, всички са, х-м, агресивни? Да, агресивни. Той трябва да знае, че не сме мъртви. Щом го знае, ще ни преследва. И така, ние се връщаме назад, като лисица, и го оставяме да ни подмине.