— Ама и ти си помирисал там барута. Как успя да запазиш спокойствие?

— Дължа го на подготовката, а и трябваше да се грижа за моите момчета.

Двамата внесоха багажа на Доминик вътре. Брайън тръгна напред по стълбите. За всеки имаше отделна стая и вратите им бяха една до друга. После слязоха в кухнята. Наляха си кафе и седнаха край кухненската маса.

— И така, как я караш в корпуса на морската пехота, Алдо?

— Скоро ще стана майор, Енцо. Получих „Сребърна звезда“ за представянето ми там, макар да не беше кой знае какво. Просто направих това, за което ме бяха обучавали. Един от хората ми беше прострелян, но сега е добре. Не успяхме да пленим човека, когото преследвахме. Не беше в настроение да се предава и затова сержант Съливън го изпрати право при Аллах, обаче успяхме да хванем живи други двама, които се разприказваха и ни дадоха ценна информация. Така поне ми казаха онези от разузнаването.

— А за какво те наградиха? — попита изрично Доминик.

— Главно за това, че останахме живи. Собственоръчно застрелях три от лошите момчета. Изобщо не беше трудно. Просто ги застрелях. По-късно ме попитаха дали съм имал някакви кошмари след това. В корпуса на морската пехота се мотаят прекалено много доктори и те всички са от флота.

— В Бюрото е същото, но аз им го казах направо. Не съм сънувал кошмари заради онзи копелдак. Бедното момиченце. Трябваше да го гръмна в онази му работа.

— А защо не го направи?

— Защото така нямаше да му видя сметката, но трите куршума в сърцето свършиха работата.

— Ти не стреля в него моментално, нали?

— Не съвсем, но…

— Тъкмо затова си тук, специален агент Карузо — рече един човек, който влезе в кухнята. Беше висок над метър и осемдесет. И двамата решиха, че е някъде около петдесетте, но изглежда твърде добре за годините си.

— Кой сте вие, сър? — попита Брайън.

— Пийт Алекзандър — отвърна мъжът.

— Трябваше да се срещна с вас миналия…

— Не, не трябваше, обаче така казахме на генерала. — Алекзандър си наля кафе и седна.

— Тогава кой сте все пак? — попита Доминик.

— Аз съм обучаващият ви офицер.

— Само вие ли? — учуди се Брайън.

— В какво ще ни обучавате? — попита веднага след него Доминик.

— Не, не съм само аз, но ще бъда човекът, който ще е тук постоянно, а самото обучение ще покаже за какво ще ви подготвяме — обясни той. — Е, добре, искате да научите нещо за мен. Завършил съм политикономия в университета в Йейл преди тридесет години. Бях дори член на „Череп и кости“. Нали знаете, онзи таен клуб, за който привържениците на теорията за конспирацията обичат да бърборят. Господи, какво им трябва на младите хора, ненавършили още двадесет години, освен един добър секс в петък вечер. — Обаче погледът на кафявите му очи не беше придобит от колежа, нито дори от Бръшляновата лига7. — По онова време ЦРУ имаше навика да вербува хора от Йейл, Харвард и Дартмът. Обаче сегашните момчета това вече не ги влече. Всички искат да стават банкери и да правят пари. Работих в тайните служби двадесет и пет години, а след това бях вербуван от Колежа. Оттогава съм при тях.

— Колежа? Какво е това? — попита морският пехотинец.

Алекзандър забеляза, че Доминик Карузо си замълча. Слушаше и наблюдаваше много внимателно какво ще каже. Брайън никога нямаше да престане да бъде морски пехотинец, а Доминик полицай от ФБР. Това беше и добре, и зле и за двамата.

— Това е частно финансирана разузнавателна служба.

— Частно финансирана? — зачуди се Брайън. — Как, по дяволите…

— Ще разберете това по-късно, а когато това стане, ще се изненадате колко е лесно. Това, което ви засяга точно сега, е с какво се занимава тя.

— Убиват хора — рече веднага Доминик. — Думите излязоха от устата му очевидно без да се усети.

— И защо мислиш така? — попита невинно Алекзандър.

— Снаряжението е малко. Ако се съди по паркираните отвън коли, ние сме единствените хора тук. Аз все още нямам достатъчно практика, за да бъда опитен агент. Това, което сторих, беше да видя сметката на някой, който си го заслужаваше, и на следващия ден бях извикан в управлението от един заместник- директор, а два дни по-късно пристигнах с колата във Вашингтон и ме изпратиха тук. Това място е много, ама много специално и много, много малко. Освен това то се ползва с одобрение от най-високо място. Тук не продавате американски спестовни облигации, нали?

— В досието ти е посочено, че имаш добри аналитични способности — рече Алекзандър. — А ще можеш ли да се научиш да си държиш устата затворена?

— Мисля, че в конкретния случай това не е нужно. Обаче знам как да се държа, когато ситуацията го изисква — отвърна Доминик.

— Добре, ето и първата лекция. Нали знаете какво означава „черно“? Това е програма или проект, чието съществуване не се признава официално от държавата. Все едно, че ги няма. В това отношение Колежът е с още една стъпка по-напред. Никой правителствен служител не притежава нито един писмен документ, в който се споменава и дума за нас. От този момент нататък вие, двамата господа, не съществувате. Е, разбира се, вие, капитане, или вече сте майор Карузо, ще получавате заплатата си директно на която банкова сметка посочите през тази седмица, но вече не сте морски пехотинец. Имате други задължения, чието естество е неизвестно. А вие, специален агент Доминик Карузо…

— Знам. Гюс Върнър ми каза. Всичко за мен ще се пази в пълна тайна.

Алекзандър кимна.

— И двамата ще оставите тук всичките си официални документи, табелки с имената ви, изобщо всичко, преди да излезете. Може би ще можете да запазите имената си, но това са само две думи, а и в този бранш никой не вярва на имена. Колко глупаво и смешно беше по времето, когато бях оперативен разузнавач на ЦРУ. Щом като постъпих, веднага си смених името, без да се замисля. После разбрах, че това ужасно ме затруднява. Почувствах се като актьор. Изведнъж станах Макбет, когато се предполагаше, че трябва да бъда Хамлет, въпреки че това не ми навреди и не пукнах в края на представлението.

— Какво точно ще правим? — попита Брайън.

— Ще се занимавате главно с разследване. Ще проследявате пари. Колежът е особено добър в тази работа. Ти, Доминик, ще вършиш основната част от разследването, а ти, Брайън, ще му помагаш откъм силовата страна и с течение на времето ще се научиш да правиш какво… Как го нарече преди малко?

— О, вие имате предвид Енцо? Викам му така, защото си взе трудно шофьорската книжка. Нали знаете, като Енцо Ферари.

Доминик посочи към брат си и се засмя.

— А той пък е Алдо, защото се облича с каквото му падне. Като в онази реклама за вино на Алдо Села, в която се казва, че той не робува за модата. Това е семейна шега.

— Е, добре. Иди в магазина на „Брук Брадърс“ и се облечи по-добре — рече Пийт Алекзандър на Брайън. — Ще работиш главно под прикритието на бизнесмен или турист, затова ще трябва да се обличаш елегантно, но не и като Уелския принц. И двамата трябва да оставите косите си да пораснат, особено ти, Алдо.

Брайън потърка с ръка късата си като четина коса. Където и да отидеше в цивилизования свят, тя беше за него отличителен белег, че е от американската морска пехота. Можеше и да е по-зле. Армейските рейнджъри бяха дори по-радикални, когато ходеха в бръснарницата. За един месец Брайън щеше да изглежда съвсем нормално.

— По дяволите, ще трябва да си купя гребен.

— И какво ще правим сега?

— За днес просто ще си починете и ще се настаните. Утре ставаме рано, за да се уверим, че двамата сте в добра физическа форма. След това ще изучаваме оръжия и ще имаме занимания в клас. Предполагам, че и двамата умеете да работите с компютър?