малка дълбочина… Оръжейникът активира торпедото и то тръгна на лов. Един добре обучен екипаж щеше да изстреля свое торпедо, просто за да стресне нападателя си и с повече късмет да се измъкне, ако първият изстрел пропуснеше целта си — не че шансът бе голям, но това не ти струваше нищо, а и можеше да ти осигури компания, докато чакаш пред вратата на Ада… но те не пуснаха дори симулатор. Сигурно всички са били заспали… определено не са били много будни… не са внимавали… не знаеха ли, че се води война? Двадесет и пет секунди по-късно те научиха урока си по трудния начин — още едно петно се появи на екрана на хидроакустичната система.
„Е, две от две. Беше доста лесно“, помисли си капитанът. Той се върна в центъра за управление на бойните действия и вдигна микрофона.
— Сега слушайте. Говори капитанът. Току-що изстреляхме две риби по чифт китайски подводници. Няма да видим повече нито една от тях. Всички свършиха добра работа. Това е — приключи той и се обърна към командира на комуникационния разчет. — Подготви съобщение до главнокомандващия на Атлантическия район: „Четири нула шест унищожена в… двадесет и две петдесет и шест време Зулу заедно с ескортиращата я щурмова лодка. Сега се заемаме с фрегатата.“ Изпрати това, когато излезем на антенна дълбочина.
— Да, сър.
— Съпровождащ разчет, имаме фрегата на две-едно-шест. Да я засечем, за да харпунираме задника й.
— Слушам, сър — отвърна лейтенантът, който седеше зад терминала за съпровождане на целите.
Във Вашингтон наближаваше шест часът вечерта и най-важните хора в държавата в този момент гледаха телевизионния екран, който обаче не излъчваше сериали или реклами, а материала от безпилотните самолети „Дарк Стар“. Сигналът преминаваше по закодирани сателитни линии, след което се ретранслираше до заинтересованите държавни институции в столицата на САЩ по специални военни фиброоптични трасета. Едно от тях, разбира се, завършваше в Залата за овладяване на критични ситуации в Белия дом.
— Боже господи — каза Райън. — Това е като някаква шибана видеоигра. Откога разполагаме с тези възможности?
— Сравнително ново е, Джак, и да — съгласи се вицепрезидентът, — малко гадно е, но същото виждат и изпълнителите. Имам предвид, че когато гърмях по самолети, виждах такива неща, но тогава бях в летателен костюм и на гърба ми бе закачен един „Томкет“63. Това изглежда мръсничко, човече. То е като да гледаш някой да го прави с момичето си, и то не в образователен филм…
— Какво?
— Така наричахме порнопарчетата по корабите, Джак — образователни филми. Само че това е като да се залепиш за прозореца, докато някой кара първата си брачна нощ, а той не знае… струва ми се мръсничко.
— На хората ще им хареса — каза Арни ван Дам. — Средния гражданин, особено хлапетиите… за тях ще бъде нещо като филм.
— Може и да е така, Арни, но много гнусен филм. Тук загиват истински хора, и то много. Този дивизионен команден пункт, който Дигс порази с ракетните системи за залпов пуск — боже господи. То бе като дело на разярен езически бог, като метеора, който е избил динозаврите, като престъпник, който убива дете в училищния двор — Роби искаше да покаже колко гадно му се струваше. Само че това бе работа, а не нещо лично, макар че това едва ли щеше да бъде кой знае каква утеха за семействата на загиналите.
— Засякохме радиообмен — каза Толкунов на генерал Бондаренко. Полковникът получаваше сведения от шест групи за електронно разузнаване, които прослушваха честотите, използвани от Народоосвободителната армия. Китайците обикновено използваха кодирани фрази, чийто смисъл трудно можеше да бъде разбран, още повече че те променяха кодовите думи и най-вече идентификационните имена на подразделенията и на хората ежедневно.
Мерките за сигурност от другата страна обаче се отслабваха в критични ситуации, тъй като висшите офицери изискваха важна и точна информация веднага. Бондаренко бе гледал картината от „Грейс Кели“, но не изпитваше голямо съжаление към жертвите, тъй като предпочиташе пораженията да нанася той, защото китайците бяха нападнали неговата страна.
— Американската артилерийска доктрина е впечатляваща, нали? — отбеляза полковник Толкунов.
— Те винаги са имали добра артилерия. Ние също и този Пън ще научи това след няколко часа — отвърна главнокомандващият на ТВД Далечен изток. — Какво мислиш, че ще предприеме?
— Зависи от това какво ще му съобщят — отвърна началникът на разузнавателния отдел. — Информацията, която ще стигне до него, ще бъде доста смущаваща и той вероятно ще се замисли, но основната му грижа ще остане неговата собствена операция.
Генадий Йосифович трябваше да се съгласи с това. Генералите имаха склонност да мислят главно за своите задачи и оставяха другите да се притесняват за техните, като смятаха, че всеки трябва да изпълнява сам онова, което му е възложено. Всъщност само така можеше да функционира една армия. В противен случай започваш да се тревожиш за онова, което става край теб толкова много, че не успяваш да свършиш своята работа и скоро цялата операция се проваля. Това се нарича тесногръдо мислене, когато нещата се оплескат, и способност за работа в екип, ако всичко завърши успешно.
— Нещо за американските удари в дълбочина на отбраната?
— Тези самолети „Стелт“ са удивителни. Китайската железопътна система е напълно разстроена. Гостите ни скоро ще останат без гориво.
— Жалко — каза Бондаренко. Американците бяха добри войници и доктрината им за удари по обекти в дълбочина на отбраната, на които руските военни ръководители не бяха обърнали особено внимание, можеше да се окаже адски ефективна, ако бъде изпълнена както трябва и ако врагът не успее да й противодейства. Дали китайците щяха да успеят да противодействат засега не бе ясно. — Все пак те имат тук още шестнадесет механизирани дивизии, с които трябва да се справим.
— Така е, другарю генерал — съгласи се Толкунов.
— Сокол три до Сокол Водач, виждам верижен бронетранспортьор със зенитна установка. Тип „Холидей“ — докладва пилотът. — На хребета на две мили западно от Детелина… чакай, там има и един „Дък“.
— Нещо друго? — попита Сокол Водач. Въпросният капитан командваше апачите, чиято задача бе елиминирането на противниковите противовъздушни единици.
— Няколко леки зенитни оръдия две-пет майк-майк, развърнати около установката. Искам разрешение за откриване на огън, край.
— Изчакай — отвърна Сокол Водач. — Орел Водач, тук Сокол Водач, край.
— Орел Водач слуша, Сокол — отвърна Бойл от своя „Блекхоук“.
— Виждаме верижна машина със зенитна установка. Искам разрешение за атака, край.
Бойл обмисли ситуацията бързо. Апачите му вече бяха установили визуален контакт с танковия лагер и го бяха обкръжили от трите страни. Сокол приближаваше до хълма над лагера, чието кодово име бе Детелина. Е, време беше.
— Имате разрешение. Започнете с установката. Край.
— Разбрано, атакуваме. Сокол три, тук Водач. Издухай ги.
— Стреляй, Били — обърна се пилотът към мерача си.
— Хелфайър, сега! — мерачът на предната седалка натисна спусъка на първата ракета. Широкият седем инча снаряд изскочи с ярък жълт пламък. През прибора си за нощно виждане сержантът видя как един войник от разчета на установката забеляза хеликоптера и го посочи с ръка. Той крещеше, за да привлече нечие внимание. Започна надпреварата между летящата ракета и човешката реакция. Ракетата трябваше да победи. Към войника притича друг мъж, лейтенант или сержант, и се вгледа в посоката, в която сочеше първият. По начина, по който клатеше главата си, ставаше ясно, че първоначално не вижда нищо, след което забеляза летящия снаряд, но вече не му оставаше нищо, освен да се хвърли на земята, макар това да бе напълно излишно. Хелфайърът удари установката в основата и експлодира, като унищожи всичко в
