пехотен полк, около четиридесет човека вероятно, бяха изтрити от лицето на земята за по-малко от деветдесет секунди, а те все пак бяха човешки същества — нещо, което този млад капитан от военновъздушните сили явно пропускаше. За него очевидно това бе нещо като електронна игра. Дигс реши, че сигурно бе по-добре да мисли за това по този начин.
По една батарея обстрелваше всяка от двете пехотни роти на хребетите северно и южно от малкия проход. Следващият въпрос бе какво ще предизвика всичко това. След като полковият команден пункт бе унищожен, нещата в щаба на дивизията щяха да се пообъркат. Някой щеше да чуе шумотевицата и щеше да вдигне телефона. Свободният сигнал от другия край първоначално щеше да предизвика реакция от рода на „мамка му“, защото всички нормални хора, включително и войниците, намиращи се в зона на военни действия, считаха, че лошите телефонни връзки са по-скоро правилото, а не изключението. Почти сигурно бе, че използваха телефони, а не радиостанции, защото първите бяха по-сигурни и по-надеждни, освен в случаите, когато артилерийски огън е унищожил телефона и е прекъснал кабелите. И така най-вероятно командирът на дивизията им току-що се събуждаше от потупване по рамото, а след малко щеше да остане много объркан от това, което щяха да му кажат.
— Капитане, знаем ли къде е дивизионният команден пункт на противника?
— Вероятно тук, сър. Не съм съвсем сигурен, но там има маса камиони.
— Покажи ми го на карта.
— Тук, сър — показа Уилямс отново върху екрана на монитора, където бе извикал картата. Този млад офицер от ВВС сигурно можеше и вечерята си да яде от екрана, помисли си Дигс. По-важно в случая бе, че командният пункт бе в обсега на батареите с ракетните системи за залпов пуск. Там имаше доста радиоантени. Да, явно това бе мястото, на което се намираше китайският генерал.
— Стрелец, искам да удариш това веднага!
— Да, сър — командата бе предадена по Обединената система за разпределяне на тактическа информация на втори батальон на шести полеви артилерийски полк. Ракетните системи за залпов пуск бяха готови и очакваха заповеди, а зададената цел бе в периметъра им на действие. Разстоянието — четиридесет и три километра, бе почти в края на възможностите им. И тук работата бе извършена с компютър. Екипажите зададоха на установките необходимия азимут, блокираха трансмисиите на носещите бронетранспортьори, за да ги стабилизират, и затвориха капаците на прозорците като предпазна мярка срещу удар и нахлуване на изгорелите газове от соплата, чието вдишване имаше летални последствия. Единственото, което трябваше да се направи сега, бе да се натисне червеният пусков бутон. Това бе сторено по заповед на командира на батареята и всяка от деветте установки изстреля, На интервали от около една секунда, по дванадесет ракети, всяка от които съдържаше 644 бойни елемента с размера на ръчна граната. Всичко това се изсипа на площ с размерите на три футболни игрища.
Ефектът от залпа, както Дигс видя три минути след като издаде заповедта, бе близо седемдесет хиляди отделни експлозии в зоната на целта. Колкото и лошо да бе онова, което сполетя полковия команден пункт, то бе като лек шамар в сравнение със случилото се тук. Дигс не знаеше коя бе тази дивизия, но бе сигурен, че тя е обезглавена така, сякаш го е сторил самият Робеспиер.
След първоначалната артилерийска стрелба подполковник Гуисти установи, че за него не са останали цели. Изпрати една рота през прохода, докато самият той се насочи на север, без по него да бъде даден нито един изстрел. Падащите на хълмовете пред и зад него 155-милиметрови снаряди обясняваха защо нямаше съпротива. По хълмовете вилнееше буря от стомана и взрив. Някой някъде изстреля сигнална ракета с парашут, но нищо повече не се случи. Двадесет минути след първия преграден залп той видя в далечината челните елементи на Първа бригада. Изчака ги да се приближат на стотина метра, след което тръгна на изток, за да настигне батальона си в долината отвъд прохода. Теоретически сега бе отвъд фронтовата линия, но както във футбола след първия гол напрежението бе изчезнало, а все още оставаше много работа за вършене.
Дик Бойл, както повечето летци, притежаваше квалификация да пилотира различни машини, така че можеше да избере за тази мисия предпочитания от повечето вертолетчици в подобни случаи „Апач“, но реши да остане в своя UH-60 „Блекхоук“, който предоставяше по-добри възможности за наблюдение на действията. Неговата цел бе независимата танкова бригада, която бе организационният юмрук на 65-а армия на противника. За да изпълни задачата си, той бе повел двадесет и осем от четиридесет и двата си щурмови хеликоптера АН-64D „Алач“, поддържани от дванадесет „Киова Уориър“ и още един „Блекхоук“.
Китайската танкова бригада бе на тридесет километра северозападно от мястото, на което дебаркира на руска земя. Сега стоеше на открито, подредена в кръгови формации, така че оръдията да сочат във всички посоки, но това изобщо не засягаше Дик Бойл и хората му. Преди четиридесет години подобен лагерен строй сигурно имаше смисъл, но не и днес, не и нощем, когато наоколо има апачи. Водена от своите ОН-58D, които изпълняваха ролята на челен дозор, щурмовата формация се промъкна от север по продължение на долината. Полковникът, командващ тази част, очевидно бе избрал място, от което да може да придвижи, за да осигури поддръжка на всяка от дивизиите на 65-а армия, но по този начин машините му оставаха съсредоточени на едно място с диаметър от около петстотин метра. Единственото притеснение на Бойл бе зенитната артилерия, но благодарение на безпилотните разузнавателни самолети той знаеше точното местоположение на противовъздушните батареи на противника и те щяха да бъдат първата цел в тази операция. Правото да елиминира опасността бе делегирано на екип от четири апача.
Противовъздушната отбрана бе сформирана от две ракетни батареи. Едната включваше в състава си четири самоходни верижни установки DK-9, подобни на американските „Чапърал“ с по четири ракети с топлинно насочване от рода на „Сайдуиндър“. Периметърът им на действие бе около единадесет километра, малко повече от далекобойността на ракетите „Хелфайър“ на Бойл. Другата батарея бе въоръжена с HQ- 61A, което според полковника бе китайската версия на руските СА-6. Те бяха по-малко, но периметърът им на действие бе шестнадесет километра и по всяка вероятност разполагаха с доста добра радарна система за насочване. Те обаче имаха „под“ от около сто метра, под който не можеха да проследяват цели. Това можеше да се окаже спасителната сламка, ако, разбира се, бе вярно. Тактиката му бе да ги открие с хеликоптера за електронно разузнаване ЕН-60 и да ги удари възможно най-бързо. Кодовото име на машината бе „Холидей“, а ракетите с топлинно насочване наричаха „Дък“.
Китайските войници долу разполагаха и с обикновени преносими ракети с топлинно насочване, чиито възможности бяха сходни с тези на американските „Редай“, но апачите можеха да изпускат компресирани горещи отработени газове, за които се предполагаше, че заблуждават търсещите глави. Онези, които не вярваха в това, не летяха тази вечер. Те никога не летяха.
Тази вечер имаше още въздушни мисии и не всички бяха на руска територия. Двадесет изтребителя F- 117 „Стелт“, наричани още „Блек Джет“, бяха дислоцирани в Жиганск. От пристигането си досега те бяха стояли предимно на земята в очакване на бомбите и прилежащите пакети с насочващи приспособления, които превръщаха боеприпасите от обикновени балистични оръжия в интелигентни снаряди, способни да отлетят самостоятелно до точно определен недвижим имот. Въпросните специални боеприпаси на „Блек Джет“ бяха бомбите за проникване в защитени цели с лазерно насочване GBU-27. Те бяха конструирани така, че не просто да ударят даден обект и да експлодират, а да влязат в него и едва тогава да детонират. Затова техните цели бяха специални. Тази вечер те бяха двадесет и две. Всички те бяха разположени във или в близост до градовете Харбин и Бейан и представляваха бреговите устои на железопътни мостове.
Китайската народна република зависеше от железопътния си транспорт повече, отколкото останалите страни, защото автомобилите в страната бяха твърде малко, за да наложат изграждането на по-добра пътна мрежа, а и защото прословутата ефективност на железниците се вписваше в икономическия модел в главите на политическите й лидери. Те бяха отчели факта, че подобна зависимост от определен вид транспорт може да ги направи уязвими при нападение и по тази причина, използвайки труда на огромните човешки ресурси на страната си, те бяха изградили множество солидни железобетонни мостове при всички потенциални точки на задръстване, каквито например бяха реките. Те бяха убедени, че шест отделни моста над една река не могат да бъдат поразени едновременно така, че възстановяването им да е невъзможно в кратки срокове.
