Блек джетовете заредиха както обикновено от въздушния танкер КС-135 и продължиха на юг, незабелязани от рубежа за радиолокационно откриване, който правителството на КНР бе разположило по североизточната граница на страната. Самолетите бяха почти изцяло автоматизирани, така че продължиха към направленията си на автопилот. Те извършваха дори бомбардировките автоматично, защото бе твърде сложно за един пилот, бил той и най-опитният, да управлява самолета и в същото време да насочва инфрачервения лазер, чиято невидима точка на повърхността на земята привличаше търсещите глави на боеприпасите. Шестте успоредни моста над река Сунхуа Цзюан край Харбин бяха атакувани почти едновременно, в рамките на една минута в посока от изток на запад. Всеки от тях имаше по два основни брегови устоя — на северния и на южния бряг. Всички те бяха поразени. Самото бомбардиране бе по-лесно, отколкото по време на тестовете при договарянето на разработката на боеприпасите благодарение на ясното небе и пълното отсъствие на отбранителни смущения. Всеки от самолетите освободи по един комплект от шест бомби, които удариха целите си със скорост 1M и проникнаха в тях на разстояние между седем и половина и девет метра, преди да се взривят. Всеки боеприпас съдържаше 243 килограма експлозив „Тритонал“. Количеството не бе особено голямо, но в ограничени пространства то неизменно действаше с адска мощ и в случая раздроби огромните бетонни конструкции, сякаш бяха от порцелан, без обаче да вдига очаквания при подобно събитие шум.
Недоволна от разрушенията, втората формация от F-117 удари северните брегови устои и също ги срина със земята. Единствените хора, които загинаха като пряко следствие от тази акция, бяха двамата машинисти на един дизелов локомотив, теглещ на север вагони с боеприпаси за армейските сили отвъд река Амур, който не успя да спре преди поразения участък на моста.
Същото изпълнение бе повторено и в Бейан, където още пет моста бяха сринати в река Уюй Хе. С този двоен удар, който продължи едва двадесет и една минути, снабдителната верига на китайските нашественически сили бе прекъсната за доста дълго време. Останалите осем самолета, които изчакваха като резерва, в случай че някоя от бомбите не успее да порази целта си, се насочиха към железопътната рампа на брега на река Амур, използван от платформите за транспортиране на танкове. Изненадващо въпросната цел не пострада колкото мостовете, тъй като проникващите боеприпаси навлязоха твърде надълбоко в земята, за да направят достатъчно кратери по повърхността, но част от вагоните пострадаха, а един от тях се запали. Като цяло мисията за F-117 бе рутинна. Опитите на ПВО-батареите в двата града да ги поразят претърпяха провал, защото самолетите така и не се появиха на радарите и от земята не бе изстреляна нито една ракета.
Камбанката звънна отново и съобщението EQT SPEC OP или изпълнете специалната операция бе разпечатано. „Тъксън“ сега се намираше на осем хиляди метра зад Сиера единадесет и на около 14 хиляди от Сиера дванадесет.
— Ще пуснем по една рибка на всяка от тях. Заповед за огън две, едно. Имаме ли светлини за готовност? — попита капитанът.
— Двете риби са в готовност, сър — докладва началникът на оръжейния разчет.
— Подготви торпедна тръба две.
— Тръба две е готова във всички аспекти, тръбата е напълнена, външният люк е отворен.
— Много добре, съгласувай пеленга и… стреляй!
Ръчката върху съответната конзола бе завъртяна:
— Тръба две произведе електрически пуск, сър.
„Тъксън“ потрепери по дължината си от резкия удар на сгъстения въздух, който изстреля боеприпаса в океана.
— Единицата се движи направо и нормално, сър — докладва хидроакустикът.
— Много добре, подготви тръба едно — бе следващата команда на капитана.
— Тръба едно е готова във всички аспекти, тръбата е напълнена, външният люк е отворен — докладва отново оръжейникът.
— Много добре. Съгласувай пеленга и стреляй! — тази заповед бе произнесена с повече патос. Капитанът почувства, че дължи това на хората от екипажа, всеки от които, разбира се, бе на бойния си пост.
— Тръба едно произведе електрически пуск, сър — съобщи старшината, след като отново завъртя ръчката. Запускът произведе върху подводницата същия ефект като предишния.
— Единица две се движи направо и нормално, сър — отново докладва хидроакустикът.
Капитанът изкачи петте стъпала до сонарната рубка.
— Ето, капитане — каза главният хидроакустик, като посочи на екрана с жълт маркер за стъкло.
Разстоянието от осем хиляди метра до 406 бе равно на четири и половина морски мили. Подводницата се движеше на дълбочина по-малко от тридесет метра, вероятно защото осъществяваше радиовръзка с базата си, или по някаква друга причина, и се носеше едва с пет възела, ако се съдеше по оборотите на витлото. Това означаваше, че първата цел ще бъде поразена след по-малко от пет минути, а втората след още около сто и шестдесет секунди. Задачата на второто торпедо вероятно щеше да бъде по-сложна от тази на първото. Дори да не чуеха приближаването на подводния снаряд „Марк“ 48 ADCAP, хората от втората цел със сигурност нямаше начин да пропуснат подводния взрив на 360-те килограма „Торпекс“ на три мили от себе си, щяха да се опитат да маневрират или да сторят нещо друго, вместо да скъсат молитвените си броеници и да кажат няколко „Хайл Мао“ или каквито там бяха молитвите им. Капитанът се върна обратно в центъра за управление на бойните действия.
— Презареди ADCAP в тръба две и един харпун в тръба едно.
— Слушам, капитане — потвърди оръжейникът.
— Къде е тази фрегата? — обърна се капитанът към хидроакустика.
— Тук, сър, клас Луда, старо корито с парни машини, пеленг две-едно-шест, скорост около четиринадесет възела, съдейки по оборотите на витлото.
— Време на единица две — попита шкиперът.
— Минута и двадесет секунди до съприкосновението, сър.
Капитанът погледна екрана. Ако Сиера единадесет имаше дежурни хидроакустици, те не обръщаха особено внимание на света около себе си. Това скоро щеше да се промени.
— Добре, активиране след тридесет секунди.
— Слушам, сър!
На сонарния екран шумовата характеристика на торпедото се покриваше от звуковата линия на 406. Изглеждаше странно да потопиш подводница, когато дори не знаеш името й…
— Активиране на единица две — извика оръжейникът.
— Ето го, сър — каза хидроакустикът и посочи един друг участък от екрана. Появи се нова линия и петнадесет секунди по-късно…
— Сиера единадесет току-що настъпи газта, сър, погледнете тук, кавитацията и оборотите на витлото се засилват, започва поворот на щирборд… но това няма значение, сър — хидроакустикът виждаше това на екрана. Не можеш да се изплъзнеш с маневра от 48-ица.
— Какво става с дванадесет?
— И той го чу, кап’тане. Увеличава скоростта си и… — хидроакустикът свали слушалките. — Уау! Как заболя… Съприкосновение на единица две със Сиера единадесет, сър.
Капитанът вдигна резервния чифт слушалки и ги сложи на главата си. Океанът все още бучеше. Двигателят на целта бе спрял почти моментално — екранът потвърждаваше това, въпреки че шестдесетхерцовата линия показваше, че генераторите все още… не, и те спряха. Той чу свистенето на въздуха. Който и да бе поел командването след удара, сега се опитваше да изхвърли баласта и да излезе на повърхността, но без двигателите… не, нямаше голям шанс, нали? Капитанът насочи вниманието си към хидроакустичните следи на Сиера дванадесет. Щурмовата подводница бе малко по-активна в действията си и сега бягаше обратно към базата, без да пести гориво. Шумът от реактора й бе твърде силен, както и този от витлото… тя също изпразваше баластните си резервоари… защо?
— Време на единица едно? — попита капитанът.
— Тридесет секунди по първоначалния график, вероятно малко повече.
„Не много повече“, помисли си шкиперът. ADCAP се движеше с повече от шестдесет възела на толкова
