Щабквартирата на дивизията вече разполагаше със собствен терминал за приемане на информация от безпилотните разузнавателни самолети „Дарк Стар“, както и с един капитан от военновъздушните сили, който да работи с него. Дигс не бе особено доволен, че се намираше толкова далеч от хората си, които се бяха изправили срещу злото, но командването се различаваше от водачеството. Бяха му казали това преди години в Генералщабната школа във Форт Лийвънуърт, а в Саудитска Арабия го бе разбрал и от личен опит, но въпреки това изпитваше желание да бъде напред при своите войници и да сподели опасността с тях. Сега обаче единственият начин да намали риска за хората си бе да стои тук отзад и да упражнява ефективен контрол на операциите с помощта на полковник Мастърман.

— Готварски печки? — попита Мастърман.

— Да — потвърди капитанът от ВВС на САЩ, който се казваше Франк Уилямс. — А тези по-ярките са лагерни огньове. Нощта е хладна. Температурата на земната повърхност е шест градуса, на въздуха — пет. Това осигурява добър контраст на инфрачервените системи за наблюдение. Използват някакви печки като онези, които имахме в скаутската организация. По дяволите, страшно много са. Стотици.

— Виждаш ли дупка в редиците им?

— Изглежда по-рехаво тук, между тези двата хълма. Има една рота на хребета и още една тук — обзалагам се, че са от различни батальони — каза Уилямс. — Обикновено е така. Пролуката между тях е малко повече от километър, но тук, в дъното, има рекичка.

— Нищо няма да им стане на бронетранспортьорите, ако малко се понамокрят — каза Дигс на младшия офицер. — Дюк?

— Най-доброто място за пробив от видяното дотук. Да насоча ли Анжело натам?

Дигс се замисли. Това означаваше да хвърли в бой разузнавателното си охранение, както и поне още една от своите бригади, но точно за вземането на такива решения бяха създадени генералските длъжности.

— Какво още има наоколо?

— Бих казал, че щабът на полка им е някъде тук, като съдя по палатките и по камионите. Ще ги ударите с артилерия, предполагам.

— Точно когато „Куотър Хорс“ стигне там. Няма смисъл да ги предупреждаваме по-рано — предложи Мастърман. Генерал Дигс помисли още малко и взе първото си важно решение за тази вечер.

— Дадено. Дюк, кажи на Гуисти да се насочва към тази дупка.

— Да, сър — полковник Мастърман тръгна към радиостанциите. Тръгваха с летящ старт. Това не бе начинът, по който обичаха да правят нещата, но бе нещо нормално при реалните бойни операции.

— Роджър — продължи Дигс.

Полковник Роджър Ардън, командир на артилерийските подразделения на дивизията с позивна „Стрелец“ шест, бе висок и доста слаб мъж.

— Да, сър.

— Ето огневата ти задача. Ще трябва да осигурим поддръжка на Анжело Гуисти, за да премине през този проход. Тук и тук има пехотни роти, а това тук, изглежда, е полкови команден пункт.

— Противникова артилерия?

— Известен брой сто двадесет и две милиметрови тук и нещо, което прилича на двеста и три, тоест осеминчови — тук.

— Ракетни установки?

— Досега не съм видял. Вижда ми се малко странно, но не съм забелязал наоколо — каза капитан Уилямс на артилериста.

— Някакви радари? — попита полковник Ардън.

— Може би тук има един, но е трудно да се каже. Отгоре има камуфлажна мрежа — показа Уилямс, като загради мястото с мишката и увеличи образа.

— Ще приемем, че има, и ще му забием една топлийка за всеки случай — каза Ардън.

— Да, сър. Да разпечатам ли списък на целите?

— Разбира се, синко.

— Веднага, сър — каза Уилямс. Капитанът въведе една команда и принтерът изплю два листа, на които бяха разпечатани позициите на противниковите цели с точност до една секунда от градуса. Той подаде списъка с целите на полковника.

— Как изобщо сме се оправяли досега без GPS и височинно фоторазузнаване? — зачуди се Ардън. — Добре, генерале, това можем да го направим. Кога?

— Да кажем след тридесет минути.

— Ще бъдем готови — обеща Стрелецът. — Ще издам заповед „време за нанасяне на удар“ по полковия команден пункт.

— Това ми звучи добре — отбеляза Дигс.