позволяваше да осъществяват връзка, без да използват радиостанции. Имаше строга заповед за абсолютно радиомълчание в целия регион, за да не се позволи на противника да се сдобие с каквато и да е информация и военновъздушните сили в зоната, както руските, така и американските, бяха инструктирани да свалят всеки навъртащ се наоколо разузнавателен самолет на китайците. Общо седемнадесет J-6 и J-7, за които бе преценено, че са модифицирани за изпълнение на подобни задачи, „изчезнаха“ някъде около Чита.
Проблемите, които китайците срещаха с набирането на информация, бяха потвърдени и от Париж. СПОТ — френската корпорация, която разполагаше с комерсиални сателити за спътникова фотография, бе получила множество заявки за снимки на Сибир и макар голяма част от тях да бяха направени от на пръв поглед легитимни западни организации, главно информационни агенции, нито една от поръчките не бе приета. Въпреки че отстъпваха по качество на изображението пред американските разузнавателни спътници, „птичките“ на СПОТ бяха достатъчно добри, за да заснемат стълпотворението от влакови композиции в Чита.
Доколкото Китайската народна република все още имаше действащо посолство в Москва, съществуваше и вероятността тяхното Министерство на държавната сигурност да използва руснаци като платени шпиони. Руската Федерална служба за сигурност прибра „на разговор“ всички заподозрени в подобен род дейност, а тези, които задържа под арест, бяха подложени на изключително интензивни разпити.
Сред тях бе и Клементий Иванович Суворов.
— Ти си работил за вражеска държава. Извършил си убийства в полза на интересите на чужда сила и си участвал в заговор за покушение над президента на нашата страна. Всичко това ни е известно. Държим те под наблюдение от известно време. Разполагаме с това — Павел Ефремов сложи на масата фотокопие от бележка, оставена в тайника на пейката в парка. — Можеш да говориш, в противен случай ще те застреляме. Става дума за твоя живот, не за моя.
Във филмите на това място заподозреният обикновено отвръща предизвикателно: „Така или иначе ще ме убиете“, но Суворов нямаше никакво желание да умира. Той обичаше живота не по-малко от който и да е друг и изобщо не бе очаквал, че ще го заловят. Във всеки случай досега той мислеше, че вероятността да го разкрият е нищожна, защото се считаше за изключително умен и интелигентен. През последните няколко дни тази негова самоувереност се бе поразклатила.
Перспективите пред Клементий Иванович Суворов бяха доста мрачни в този момент. Той бе обучен от КГБ и знаеше, какво го очаква — куршум в тила, освен ако не предложеше нещо, което е достатъчно ценно, за да пощадят живота му. В момента дори изправителният лагер със строг режим му се струваше добра алтернатива.
— Наистина ли арестувахте Кун?
— Така ти казахме, но не, все още не сме. Защо да им казваме, че сме разкрили операцията им? — откровено отвърна Ефремов.
— В такъв случай можете да ме използвате срещу тях.
— И как може да стане това? — попита офицерът от ФСС.
— Мога да им кажа, че операцията е в процес на подготовка, но ситуацията в Сибир не позволява бързото й реализиране.
— А ако Кун не може да напусне тяхното посолство — сега сме го изолирали, разбира се, — как ще му предадеш тази информация?
— По електронната поща. Да, вие можете да подслушвате телефонните им линии, но с клетъчните телефони е доста по-трудно. Имам резервен вариант за връзка с него по електронен път.
— И фактът, че досега не си прибегнал до него, няма да им се стори подозрителен?
— Обяснението е просто. Моят човек от Спецназ се е уплашил от избухналия конфликт, аз също.
— Ние вече проверихме електронните ти пощенски кутии.
— Смятате ли, че съм ги записал всичките в компютъра — Суворов почука с показалец по слепоочието си. — За пълен глупак ли ме вземате?
— Продължавай, кажи какво предлагаш.
— Ще им съобщя, че съм готов да продължа с изпълнението на операцията. Ще поискам да я санкционират с някакъв знак, например чрез щорите на прозорците си.
— И в замяна на това?
— И в замяна на това няма да бъда екзекутиран — предложи Суворов.
— Разбирам — тихо каза Ефремов. Лично той би се задоволил да застреля предателя тук и сега, но по политически причини вероятно би било по-добре да приеме предложението му. Щеше да прехвърли топката горе.
Лошото при този вид наблюдение е, че трябва да си подготвен за всичко, което може да направят, а това в случая означаваше един час по-малко сън, помисли си Александров. Слава богу, само толкова, защото онези бяха достатъчно предвидими в действията си. Той бе изпил сутрешния си чай. Буйков също, като прибави към своя и удоволствието от две цигари, защото не знаеше кога отново ще може да запали. Сега двамата лежаха на подгизналата от росата земя с бинокли до очите. Китайците също бяха оставили войници на пост край бронетранспортьорите си, но те останаха едва на стотина метра от лагера.
„Не са много предприемчиви“, помисли си капитанът. Той щеше да разпръсне своите часови на доста по-голямо разстояние, поне на един километър, по двойки, с радиостанции и с оръжие. Изглежда обаче, Лисицата и Градинарят бяха едновременно консервативни и самоуверени, което само по себе си представляваше доста странна комбинация.
Сутрешните действия на китайците обаче бяха прецизни. Примусите бяха извадени за приготвянето на чай, вероятно чай, решиха двамата, или каквото там пият за закуска. После свалиха камуфлажните мрежи. Часовите се прибраха в лагера и докладваха лично на офицерите, след което всички се качиха по машините. Първият скок бе малък, нямаше дори половин километър. Пешите дозори слязоха, придвижиха се напред, после бързо докладваха и групата направи втория си доста по-дълъг от предишния сутрешен преход.
— Да се махаме, сержант — заповяда Александров и двамата изтичаха към бойната машина, за да направят първия скок от третия дневен преход назад в територията на своята страна.
— Ето ги, тръгват отново — каза майор Тъкър, който бе успял да подремне три часа на един тънък матрак, поставен на пода на около метър от терминала на „Дарк Стар“. Горе отново бе „Ингрид Бергман“. Безпилотният самолет бе позициониран така, че да „вижда“ както разузнавателните подразделения, така и главните сили на китайската армия. — Ама те май наистина се придържат към учебника от военната академия, не мислите ли?
— Така изглежда — съгласи се полковник Толкунов.
— Ако е така, довечера ще бъдат някъде тук — Тъкър огради мястото със зелен маркер върху ламинираната карта. — Така ще стигнат до златната мина вдругиден. Къде планирате да разположите позициите си?
— Зависи от това, колко бързо ще успее да се придвижи напред двеста и първа.
— Гориво? — попита Тъкър.
— Имаме дизелово гориво, но да, това винаги е основният проблем при придвижването на толкова голямо формирование.
— Да, при нас проблемът е с бомбите.
— Кога ще започнете да атакувате китайски цели? — попита Толкунов.
— Това не е по моята част, полковник, но когато това стане, ще можете да го видите на живо и цветно.
Райън бе дремнал два часа следобеда, докато Арни ван Дам отменяше или пренасрочваше срещите му (началникът на кабинета също имаше нужда от сън, но както повечето хора в Белия дом той поставяше нуждите на президента пред своите) и сега гледаше телевизия, тоест картината от „Ингрид Бергман“.
— Удивително — отбеляза той. — Можеш просто да вдигнеш телефона и да кажеш на някой къде да отиде с танка си.
