своите съпрузи, и изрично им бе забранено да разкриват какво са видели в кошчетата за боклук. В действителност те не се и замисляха много за това — мислите и намеренията на Политбюро ги интересуваха много по-малко от прогнозата за времето. Много малко от тях бяха виждали хората, чиито кабинети почистваха, и нито един не бе говорил с някой от министрите. Те се опитваха да станат невидими при всяка от изключително редките срещи с божествата, които ръководеха държавата. Дълбоките им и продължителни поклони обикновено не биваха удостоявани дори с поглед, защото те представляваха част от обзавеждането, лакеи, които вършат селяшката работа, за която са родени. Селяците знаеха какво представляват компютрите, но се предполагаше, че хора като тях не могат да използват подобни машини, и чистачите бяха съвсем наясно с това.
Затова, когато един от компютрите издаде някакъв звук, чистачът, който бе в кабинета в този момент, не обърна внимание. Е, наистина бе странно, че машината изписука, а в същото време екранът си остана тъмен като изключен телевизор, но той не разбираше от компютри. Освен това не бе толкова глупав, че да пипа това нещо — дори не обираше праха от клавиатурата, когато почистваше бюрото.
Чистачът отново чу писукането, което този път продължи няколко секунди, но и този път не обърна внимание.
Мери Пат Фоли се събуди, когато слънцето вече бе започнало да проектира сенки върху стената в кабинета на съпруга й и сънено разтърка очи. Тя погледна часовника си. Седем и двадесет. Обикновено ставаше много по-рано, но обикновено не си лягаше в четири сутринта. Три часа сън вероятно щяха да й стигнат. Тя стана и се отправи към персоналната тоалетна на Ед. Тук, както и в нейната, имаше душ, но тя реши да се изкъпе по-късно и сега се задоволи с няколко шепи вода върху лицето си. Погледна в огледалото и видяното я накара да се намръщи.
Заместник-директорът по оперативните въпроси на Централното разузнавателно управление разкърши врата си, а после и цялото тяло, за да нормализира кръвообращението, и се облече. После отиде до леглото и разтърси съпруга си за рамото.
— Изскачай от дупката, Зайо, преди да са дошли лисиците.
— Още ли сме във война? — попита директорът на ЦРУ все още със затворени очи.
— Сигурно, все още не съм проверила — тя се протегна и нахлузи обувките си. — Ще погледна електронната си поща.
— Добре, ще се обадя долу да донесат закуска — каза й Ед.
— Овесени ядки. Никакви яйца. Холестеролът ти е твърде висок — нареди Мери Пат.
— Да, скъпа — измърмори той в отговор.
— Добър Зайо — каза тя, целуна го и излезе от кабинета.
Ед Фоли посети тоалетната, след което седна зад бюрото си и вдигна телефона.
— Кафе, препечена филийка. Омлет от три яйца, шунка и бисквити.
Холестерол или не, той трябваше да зареди организма си с гориво.
— Имате поща — съобщи механичният глас.
— Страхотно — пое дъх Мери Пат. Тя прехвърли посланието на диска си и го разпечата чрез обичайните процедури, които тази сутрин изпълни по-бавно, тъй като все още бе сънена и рискът от грешки бе по-висок. Беше научила това, докато гледаше новороденото си бебе, и оттогава действаше изключително бавно и внимателно, когато бе в подобно състояние. И така след четири минути вместо след обичайните две тя разполагаше с разпечатка на последното послание на записките на Зорге. То представляваше шест страници сравнително дребни йероглифи. Мери Пат Фоли вдигна телефона и натисна бутона за пряка връзка с д-р Сиърс.
— Да?
— Тук е г-жа Фоли. Имаме писмо.
— Тръгвам, г-жо директор — тя успя да изпие чаша кафе, преди ориенталистът да пристигне и ако не кофеинът, то поне вкусът на напитката я поободри.
— Рано ли дойдохте? — попита тя.
— Всъщност спах тук. Трябва да поработим върху подбора на програми по кабелната телевизия — Сиърс направи опит да разсее напрежението. Един поглед към лицето на заместник-директора на ЦРУ му подсказа какви са шансовете да постигне това.
— Ето — каза тя и му подаде листите през бюрото. — Кафе?
— Да, благодаря. — Сиърс пое пластмасовата чашка, без да откъсва поглед от текста. — Днес плячката е доста добра.
— О?
— Да, Фан предава дискусията в Политбюро за хода на войната… опитват се да анализират действията ни… да, точно каквото очаквах…
— Продължавайте, д-р Сиърс — нетърпеливо нареди Мери Пат.
— Разбира се, ще искате и мнението на Джордж Уийвър, но съм сигурен, че и той ще ви каже същото: те екстраполират собствените си политически възгледи върху нас и лично върху президента Райън… да, смятат, че не ги нападаме сериозно по политически причини, че не искаме да ги дразним много — Сиърс отпи голяма глътка кафе. — Този материал е наистина добър. От него става ясно, че техният политически елит мисли и че това, което мисли, не е съвсем вярно. Те грешат в оценките си за действията ни повече, отколкото ние за техните, г-жо директор. Според тях мотивацията на президента Райън е политическата аритметика. Цзян твърди, че той се въздържа от по-твърди действия, защото се надява да прави бизнес с тях, след като установят контрол над златните и петролните залежи на Русия.
— Има ли нещо за настъплението им?
— Те твърдят, тоест маршал Лю твърди, че нещата вървят точно според плана, че са изненадани от липсата на съпротива от страна на Русия, както и от факта, че все още не сме нанесли удари по цели на тяхна територия.
— Това е, защото все още нямаме достатъчно боеприпаси там. Трябва първо да транспортираме бомбите в Русия, за да можем да ги пуснем над Китай.
— Наистина? Е, те не знаят това все още. Смятат, че става въпрос за преднамерено бездействие от наша страна.
— Добре, направете ми превода. Кога ще се появи Уийвър?
— Обикновено идва към осем и половина.
— Дайте му това веднага, щом пристигне.
— Разбира се — каза Сиърс и излезе от кабинета.
— Ще си лягат ли? — попита Александров.
— Така изглежда, другарю капитан — отвърна Буйков. Той наблюдаваше китайците през бинокъла си. Двете командно-разузнавателни машини бяха спрени една до друга, което досега се случваше само когато се подготвяха да пренощуват. Двамата руски разузнавачи намираха за доста странно това, че противникът се придвижва само през деня, но това не ги притесняваше особено — дори войниците се нуждаят от сън. И двамата знаеха, че това е нещото, от което се нуждаят най-много. Стресът и напрежението, породени от непрекъснатото следене на враговете на родината им, и то на руска земя, ги смазваха.
Действията на китайците бяха добре обмислени, но предсказуеми.
Двете командни машини бяха паркирани една до друга. Другите се бяха разгърнали пред тях, като само една бе останала на триста метра по на юг. Хората от всеки бронетранспортьор се движеха заедно като отделна бойна единица. Екипажите извадиха от машините си малък газов примус и започнаха да варят ориза си. Поне руснаците мислеха, че е ориз. Сега щяха да легнат и да поспят четири или пет часа, след което да се събудят, да си приготвят закуска и да потеглят преди разсъмване. Ако не бяха врагове, отлично подготвеното им настъпление би предизвикало възхищението на руснаците. Вместо това обаче Буйков се чудеше дали е възможно с две или три от бойните машини да нападнат нашествениците и да ги унищожат с 30-милиметровите оръдия за бърз огън, с каквито бяха въоръжени бронетранспортьорите им. Александров обаче никога нямаше да разреши това. Офицерите винаги правеха така.
Капитанът и подчиненият му се отправиха на север към машините си, като оставиха трима други
