„ударите“ бяха предавани на експерти по лингвистика за пълен превод и оценка. Така получаваха някаква информация, но тя не бе кой знае колко ценна. Зорге бе скъпоценният камък в колекцията от минерали, така че Едуард и Мери Пат Фоли винаги оставаха в Управлението до късно, за да чакат поредните записки в личния дневник на министър Фан. Китайското Политбюро заседаваше ежедневно и Фан проявяваше изключителна прилежност в записването на събитията от деня, а освен това обичаше да се възползва от чисто физическите качества на своите служителки. Те успяваха да извлекат информация дори от сравнително по-нередовните записки на Цвъркач, която споделяше с компютъра предимно впечатленията си от сексуалните умения на министъра, понякога достатъчно откровени, за да накарат Мери Пат да се изчерви. Работата на офицер от разузнаването често включваше платено воайорство. Психоаналитиците превръщаха скверностите в нещо, вероятно бе сравнително точен личностен портрет, но за тях прочетеното означаваше, че Фан е просто един стар мръсник, който по стечение на обстоятелствата притежава твърде голяма политическа власт.

— Най-малко още три часа — каза директорът на ЦРУ.

— Да — съгласи се съпругата му.

— Знаеш ли какво… — започна Ед Фоли, стана от дивана, махна възглавниците и започна да разпъва сгъваемото легло вътре. То бе горе-долу достатъчно широко за двама души.

— Когато персоналът види това, ще се чуди дали изобщо сме спали тази нощ.

— Скъпа, имам главоболие — каза директорът на ЦРУ.

По-голямата част от живота в армията се подчинява на законите на Паркинсън и по-точно на онзи, според който всяка работа неизбежно се разраства, за да запълни времето, определено за нейното изпълнение. В конкретния случай полковник Дик Бойл пристигна с първия С-5B „Галъкси“, който веднага след като изрулира до стоянката, отвори носа си, за да разтовари първия от трите хеликоптера UH-60A „Блекхоук“. Също толкова експедитивно екипажите им ги избутаха до една от свободните рампи, разгърнаха перките на ротора, провериха дали са застопорени надеждно и подготвиха машината за полет след рутинните проверки. През това време С-5B презареди резервоарите си и излетя, за да освободи място за следващия „Галъкси“, който пък транспортираше щурмови хеликоптери АН-64 „Апач“, този път комплектовани с бойни оръжия и всичко останало, необходимо за изпълнение на истински мисии срещу реален противник.

Полковник Бойл уплътняваше времето си, като наблюдаваше всичко това, макар да знаеше, че подчинените му ще свършат работата си толкова добре, колкото бе възможно някой да я свърши, и то независимо от това дали ги гледа и ги навиква или не. Това, което той в действителност искаше да направи, бе веднага да отлети до мястото, където се намираха Дигс и щабът му. Въпреки това успя да устои на изкушението, защото по някаква причина считаше, че е длъжен да надзирава хората, които лично бе обучил да си вършат работата без надзор. Това продължи три часа, докато полковникът най-сетне не осъзна логическото противоречие в ситуацията и не реши да действа като командир, а не като надзирател в супермаркет, при което отлетя за Хабаровск. Полетът бе сравнително лек. Този път Бойл се зарадва на ниската облачност, тъй като наоколо би трябвало да има изтребители, част от които можеше да се окажат вражески. Навигационната система GPS го отведе до крайната цел на пътуването му, която се оказа бетонна площадка за кацане на хеликоптери, обградена от войници. Те носеха „вражески“ униформи — мисловна нагласа, с която Бойл знаеше, че трябва да се пребори. Един от тях го съпроводи до някаква сграда, която вероятно въплътяваше руската представа за щабквартира. Така и се оказа.

— Дик, ела насам — извика генерал Дигс. Командирът на хеликоптерната бригада се приближи към него и отдаде чест.

— Добре дошъл в Сибир, Дик — поздрави го Мариън Дигс.

— Благодаря, сър. Каква е ситуацията?

— Интересна — отвърна генералът. — Това е генерал Бондаренко. Той е главнокомандващ на театъра на военни действия.

Бойл отново отдаде чест.

— Генадий, това е полковник Бойл, командир на авиационната ми бригада. Доста добър е.

— Каква е ситуацията във въздуха, сър? — обърна се Бойл към Дигс.

— Засега военновъздушните сили се справят с изтребителите им.

— А китайските хеликоптери?

— Нямат кой знае колко — намеси се друг руски офицер. — Аз съм полковник Алиев, Андрей Петрович, началник на оперативния отдел на ТВД. Китайците нямат много хеликоптери. Виждали сме само няколко, предимно разузнавателни.

— Нямат транспортно-десантни? Нямат щабни?

— Не — отговори Алиев. — Висшите офицери предпочитат да се придвижват с верижни машини. Не са привързани към хеликоптерите като вас, американците.

— Какво очаквате от мен, сър? — попита Бойл командира си.

— Откарай Тони Търнър до Чита. Това е крайната гара. Трябва да подготвим нещата там.

— Оттам ще подкарваме машините, а? — каза Бойл и погледна картата.

— Така е според плана. Има и по-близки точки, но според нашите приятели тук, в Чита, съоръженията за разтоварване на техниката са най-подходящи.

— А гориво?

— Там, където се приземи, има огромни подземни резервоари.

— Разполагаме с повече гориво, отколкото ще ви е необходимо — потвърди Алиев. Това прозвуча обещаващо за Бойл.

— А боеприпаси? — зададе той следващия си въпрос. — С нас пристигнаха достатъчно за два дни. Шест пълни боекомплекта за апачите, което означава по три мисии на ден.

— Коя версия на „Апач“? — попита Алиев.

— „Делта“, полковник. Оборудвани са с радари „Лонгбоу“.

— И всичко е в изправност?

— Полковник, не би имало смисъл да ги караме дотук, ако не бяха в изправност — повдигна вежди Бойл. — Има ли обезопасени помещения за хората ми?

— В базата, на която се приземихте, има сигурни спални помещения за летците ви — бомбоубежища. Техническият персонал ще бъде настанен в казармите.

Бойл кимна. Навсякъде бе едно и също. Гениите, които бяха измислили това, считаха, че летците са по- важни от хората, които обслужват техниката. По принцип беше така, докато не се наложеше машините да бъдат ремонтирани, а тогава един пилот бе полезен точно толкова, колкото кавалерист без кон.

— Добре, генерале. Ще откарам Тони до тази Чита и после ще се върна, за да видя от какво се нуждаят хората ми. Нали мога да взема една от радиостанциите на Чък Гарви?

— Той е отвън. Поискай една, като минаваш оттам.

— Разбрано, сър. Тони, да тръгваме — обърна се Бойл към началник-щаба.

— Сър, когато пехотата пристигне, искам да поставим охрана на пунктовете за зареждане — каза Мастърман. — Тези обекти трябва да бъдат пазени много бдително.

— Аз мога да осигуря хора за това — предложи Алиев.

— Съгласен съм — отвърна Мастърман. — Колко от тези кодирани радиостанции донесе Гарви?

— Осем, струва ми се. Вече взеха две — предупреди го генерал Дигс. — Е, с влака ще пристигнат още. Настигни Бойл и му кажи да изпрати тук два хеликоптера за нас.

— Да — каза Мастърман и се затича след командира на авиационната бригада.