трябва да им отговори с лоялност. Ако направим това, те ще се бият като тигри. Руският войник знае как да се бие. Трябва да бъдем достойни за него. Всички вие сте добри професионалисти. Това ще бъде най- важното изпитание в живота на всички ни. Трябва да бъдем нивото, необходимо за изпълнение на тази задача. Съдбата на нацията ни е в наши ръце. Имаме разрешение да повикаме воини от запаса. Нека започнем това. Разполагаме с достатъчно екипировка за тях. Отворете вратите и им дайте възможност да наберат скорост. Дано офицерите, които ще ги водят, да са достойни за хората си. Свободни сте.

Бондаренко се изправи и излезе от помещението, като се надяваше, че речта му е постигнала целта си. Войните обаче не се печелеха с речи.

Президентът Грушевой пристигна във Варшава с обичайната пищност и помпозност. Доста добър актьор, помисли си Райън, докато гледаше пристигането му по телевизията. Човек изобщо не можеше да познае по изражението на лицето му, че неговата страна се е изправила лице в лице със сериозна война. Грушевой премина пред същия кордон, несъмнено съставен от същите части, които посрещнаха и Райън, произнесе кратка, но цветиста поздравителна реч, в която спомена за вековното приятелство между Полша и Русия (като пропусна също толкова дългите и не дотам дружески периоди от историята на взаимоотношенията между двете страни), след което се настани в лимузината, която щеше да го откара в града, заедно, което зарадва Райън, със Сергей Николаич Головко.

В ръката си президентът държеше факс от Вашингтон, който го информираше с какво разполагаха китайците, за да нападнат северната си съседка, и освен това включваше оценка от Разузнавателната агенция на МО за така нареченото „съотношение на силите“, което, както Райън си спомни, бе термин, използван от бившата Съветска армия. Оценката на ситуацията не бе особено благоприятна. Още по- неприятното бе, че Америка не можеше да направи много, за да помогне на руснаците. Най-силният флот в света не можеше да намери сериозно пряко приложение в една сухопътна война. Армията на САЩ разполагаше с дивизия и половина тежковъоръжени подразделения в Европа, но те се намираха на хиляди мили от вероятната арена на военните действия. Военновъздушните сили бяха достатъчно мобилни, за да нанесат мощни удари във всяка точка на света и можеха да създадат сериозни главоболия, но самолетите не бяха в състояние сами да разгромят цяла армия. Не, това щеше да бъде най-вече руско шоу, а руската армия, съобщаваше факсът, в момента бе в ужасно състояние. Разузнавателното управление на МО даваше висока оценка на способностите на главнокомандващия руските сили в района, но и най-умният мъж на света, въоръжен с 5,45-милиметрово пистолетче, бе в неизгодна позиция спрямо глупак с картечница. Всичко това караше Райън да се надява, че новината на деня ще спре китайците, но според ЦРУ и Държавния департамент тази възможност бе твърде несигурна.

— Скот? — обърна се Райън към държавния секретар.

— Не знам, Джак. Това би трябвало да ги обезкуражи, но не можем да бъдем сигурни колко натясно смятат, че са поставени. Ако решат, че са попаднали в клопка, също могат да се хвърлят с главата напред.

— По дяволите, Скот, това ли е начинът, по който държавите правят бизнес? — попита Джак. — Съмнения? Страхове? Явна глупост?

Адлер сви рамене.

— Погрешно е да се мисли, че един глава на правителство е по-умен от нас, останалите, Джак. Хората вземат решения по един и същ начин, независимо от това колко са големи и умни. Всичко се свежда до това, как възприемат проблема и как най-добре могат да обслужат собствените си нужди, да запазят личното си благополучие. Не забравяй, че си нямаме работа със свещеници. Тези хора нямат кой знае колко съвест. Нашето възприятие за добро и зло не е присъщо на техните мозъци. Те трансформират това, което е добре за страната им, в онова, което е добре за самите тях, също като някой крал от дванадесети век, но за разлика от него нямат около себе си някой епископ, който да напомня, че може би има Бог, който гледа отгоре с тефтер в ръка.

„За тях“, помисли си Адлер, „нямаше да е проблем да елиминират един кардинал, за да бръкнат по- дълбоко в кацата с меда.“

— Социопати? — попита президентът.

Държавният секретар отново сви рамене.

— Не съм лекар, само дипломат. Когато преговаряш с подобни хора, обикновено развяваш онова, което е добро за страната им, тоест за тях, пред очите им и се надяваш, че ще посегнат. Играеш с тях, без да ги разбираш напълно. Тези хора правят неща, които никой от нас не би направил. А те управляват една от най-големите държави, притежаваща ядрено оръжие.

— Страхотно — пое дъх Райън. Той се изправи и взе палтото си. — Е, хайде да отидем да видим как новият ни съюзник ще подпише договора, какво ще кажеш?

Десет минути по-късно те бяха в приемната на замъка „Лазиенски“. Осигурено бе обичайното време без представители на пресата, през което държавните ръководители можеха да поговорят помежду си с чаша минерална вода в ръката, след което няколко служители от протокола отвориха двойните врати към масата, столовете, документите и телевизионните камери. Речта на президента Грушевой бе напълно предсказуема. НАТО бе създадено, за да защитава Западна Европа от неговата страна, а тя от своя страна бе основала аналогична организация, наречена Варшавски договор, точно в този град. Светът обаче се бе променил и сега Русия бе щастлива да се присъедини към останалите европейски страни в един съюз между приятели, чието единствено желание е мир и благоденствие за всички. Грушевой изрази задоволството си от факта, че е първият руснак, който наистина става част от Европейската общност, и обеща да бъде ценен приятел и партньор на вече близките до сърцето му съседи. (Военните аспекти на Северноатлантическия пакт не бяха споменати изобщо.) Всички присъстващи го аплодираха, след което Грушевой извади една старинна писалка, взета за случая от Ермитажа в Санкт Петербург, за да се подпише от името на Русия и по този начин да увеличи с една броя на страните, членуващи в НАТО. Последваха нови аплодисменти, след което ръководителите на отделните държави се приближиха до него, за да се ръкуват с новия си съюзник. Светът за пореден път промени облика си.

— Иван Еметович — каза Головко, когато се приближи до американския президент.

— Сергей Николаич — тихо отвърна Райън.

— Какво ще си помисли Пекин за това? — попита шефът на руската разузнавателна служба.

— С повече късмет ще разберем до двадесет и четири часа — отговори Райън, който знаеше, че тази церемония се излъчва пряко по Си Ен Ен, и бе сигурен, че китайците са я гледали.

— Очаквам реакцията да бъде просташка.

— Напоследък казаха доста гадни неща по мой адрес — увери го Райън.

— Че трябва да осъществите сексуален контакт с майка си, несъмнено.

— Всъщност, че трябва да правя орален секс с нея — с отвращение призна президентът. — Предполагам, че всеки говори подобни неща в тесен кръг.

— Ако го каже някому лично, може да бъде застрелян.

Райън изръмжа:

— Можеш да бъдеш сигурен в това, Сергей.

— Ще проработи ли? — попита Головко.

— Мислех да ти задам същия въпрос. Вие сте по-близо до тях.

— Наистина не знам — каза руснакът и отпи малка глътка от водката си. — А ако не проработи…

— В такъв случай имате някои нови съюзници.

— А по въпроса за точната формулировка на членове пети и шести от пакта?

— Сергей, можеш да кажеш на президента си, че Съединените щати ще приемат всяко нападение на която и да е част от Руската федерация като проблем, който засяга Северноатлантическия пакт. За това, Сергей Николаич, имате думата на Съединените американски щати — каза Фехтовачът на руския си познат.

— Джак, ако ми разрешиш да се обръщам към теб по този начин, казвал съм на нашия президент неведнъж, че ти си човек на честта и мъж, който държи на думата си — облекчението бе ясно изписано на лицето му.