Ал Грегъри работеше до късно. Като софтуерен специалист той бе свикнал да седи пред компютъра до малките часове и днес случаят бе точно такъв. В момента той се намираше на борда на кораба на ВМС на САЩ „Гетисбърг“ — крайцер от клас „Егида“. Корабът не бе на вода, а се намираше на сух док върху множество дървени стойки, докато ремонтните бригади сменяха едно от витлата му. „Гетисбърг“ бе закачил една шамандура, която се бе отделила от закотвящата си верига и бе попаднала в талвега му, за да повреди левия винт на крайцера. Кораборемонтниците не бързаха да извършат замяната, тъй като бездруго бе време за рутинното периодично техническо обслужване на двигателите. Това бе добре дошло за екипажа. Военноморската корабостроителница в Портсмут, която бе част от военноморския комплекс „Норфолк“, не бе райска градина, но там живееха семействата на по-голямата част от личния състав и това правеше мястото достатъчно привлекателно.

Грегъри бе в БИЦ или Бойния информационен център, помещението, от което капитанът „водеше“ битката. Всички оръжия се контролираха от това място. Дисплеят на радара SPY26 представляваше три монитора, всеки от които с размерите на голям телевизор. Проблемът бе в компютрите, които командваха системата.

— Знаете ли — обърна се Грегъри към първия главен старшина, който отговаряше за поддръжката на системите. — Всеки стар Мак27 е по-мощен от това.

— Докторе, тази система е венецът на технологията от 1975 — възрази старшината. — Освен това не е чак толкова трудно да проследиш една ракета.

— Освен това, д-р Грегъри — включи се друг старшина, — този радар все още е най-добрата шибана система, която някога е пускана на вода.

— Това е факт — трябваше да се съгласи Грегъри. Твърдите компоненти заедно можеха да ударят с радиочестотна мощност шест мегавата, достатъчно, за да направят така, че всеки пилот на хеликоптер например да създаде това, което жестоките медици наричат СИД — смешно изглеждащи деца. И напълно достатъчно за проследяването на балистичен носител при завръщането му в атмосферния слой на повече от хиляда мили. Ограничението и тук бе компютърният софтуер, който се бе превърнал в новия „златен“ стандарт в почти всички оръжейни системи в света.

— И така, какво правите, когато искате да проследите носител, навлизащ в атмосферния слой?

— Наричаме операцията „въвеждане на чипа“ — отвърна главният старшина.

— Какво? Хардуер? — попита Ал. Той не можеше да повярва, че компютърът пред него работи с перфокарти.

— Не, сър, софтуер е. Просто зареждаме различни програми за контрол.

— Защо се нуждаете от втора програма за това? Нормалната ви програма не може ли да следи и самолети, и ракети? — попита вицепрезидентът на TRW.

— Сър, аз просто поддържам и работя с това нещо. Не проектирам системата. RCA и IBM правят това.

— По дяволите — реагира Грегъри.

— Може би трябва да поговорите с лейтенант Олсън — каза другият главен старшина — Той е момче от Дартмут. Доста е умен за офицер.

— Да — съгласи се първият, — писането на програми му е нещо като хоби.

— Денис Белята. Оръжейникът и старпомът28 понякога се дразнят от него.

— Защо? — попита Грегъри.

— Защото говори като вас, сър — отвърна главен старшина Лийк. — Само че не получава колкото вас.

— Въпреки това е добро хлапе — отбеляза Матсън. — Грижи се добре за хората си и си разбира от работата.

— Да, Джордж, добро хлапе е. Ще се издигне, ако остане във флота.

— Няма. Компютърните компании вече правят опити да го привлекат на работа. Мамка му, „Компак“ му предложи триста хиляди през миналата седмица.

— С такава заплата се живее — отбеляза главен старшина Лийк. — И какво каза Денис?

— Каза не. Посъветвах го да поиска половин милион — засмя се Матсън и се пресегна за кафето.

— Какво мислите, д-р Грегъри? Хлапето струва ли толкова пари в компютърния бизнес?

— Ако прави наистина добри програми, може би — отвърна Ал и реши, че трябва да провери този лейтенант Олсън. В TRW винаги имаше място за таланти. Дартмут бе известен с факултета си по информатика. Като към това се прибави и опитът в армията, получавате превъзходен кандидат за участие в проект за разработка на зенитни управляеми ракетни установки. — Добре, когато вкарвате чипа, какво става?

— Променя се обхватът на радара. Знаете как действа — радиочестотната енергия изчезва нанякъде, а ние получаваме само сигналите, които се отразяват в рамките на определен период от време. Това — главен старшина Лийк вдигна една дискета с печат върху етикета — променя периода. То разширява ефективния обхват на SPY до две хиляди километра. Доста повече, отколкото ще прелетят ракетите. Бях на „Порт Роял“ преди пет години по време на изпитания на стратегически ракети. Засякохме идващия балистичен носител непосредствено щом се появи над хоризонта и го проследихме по целия път.

— Ударихте ли го? — попита Грегъри с повишен интерес. Лийк поклати глава.

— Повреда в завършващата фаза на насочването на птичката, задейства се по-рано. Бяхме на петдесет метра, но това разстояние се оказа с един косъм по-голямо от поразяващия обхват на бойната глава. Бяха ни разрешили само един изстрел по някаква причина, която така и не разбрах. На следващата година „Шилоу“ успя. Удари го директно. Видеозаписът е страхотен — увери госта си главният старшина.

Грегъри му повярва. Когато едно тяло, което се движи в дадена посока с 14 000 мили в час, се сблъска с друго, което лети срещу него с 2 000 мили в час, резултатът наистина може да бъде впечатляващ.

— От първия път?

— Разбира се. Боклукът летеше право срещу нас, а това бебче не пропуска често.

— Винаги се справяме при ученията с „Вандал“ край островите Уолъпс — потвърди главен старшина Матсън.

— И какво по-точно са те?

— Стари зенитни управляеми ракети „Талос“ — поясни Матсън. — Големи цилиндри с реактивни двигатели. Те се приближават по балистична траектория с 2 200 мили в час. На палубата става доста напечено. От това се притесняваме. Руснаците излязоха с нови, летящи ниско над водата ракети, които ние наричаме „Слънчево изгаряне“…

— Убиец на „Егида“ — така го наричат някои хора — добави главен старшина Лийк. — Ниска и бърза.

— Обаче досега не сме пропуснали нито една — съобщи Матсън. — Системата „Егида“ е доста добра. И така, д-р Грегъри, какво точно проверявате?

— Искам да разбера дали вашата система може да се използва за спиране на балистичен носител.

— Колко бърз? — попита Матсън.

— Междуконтинентална балистична ракета. Когато се появи на радара ви, ще се движи с около 17 000 мили в час или със 7 600 метра в секунда.

— Доста бързо наистина — отбеляза Лийк. — Седем или осем пъти по-бързо от куршум, изстрелян от карабина.

— По-бързо от тактическа ракета като „Скъд“. Не съм сигурен, че ще успеем — каза Матсън.

— Тази радарна система няма да има проблеми с проследяването. Тя е много близка до системата „Кобра“ на Алеутите. Въпросът е дали вашите зенитни управляеми ракети ще успеят да реагират достатъчно