Така или иначе не би могъл да разбере какво мисли бъдещето за него, тъй че нямаше смисъл да се тревожи за това, нали? Той имаше собствена съвест, която да не му позволява да заспи, и това бе достатъчно тежко.
Оглеждайки се наоколо Райън, виждаше правителствените ръководители на повече от петнадесет държави — от малката Исландия през Холандия до Турция. Той бе президент на Съединените американски щати, най-голямата и най-влиятелната страна, членуваща в НАТО. До утре, във всеки случай, поправи се Райън. Искаше му се да придърпа всеки един от тях настрани и да го (в момента всички те бяха мъже) попита как, по дяволите, успява да постигне съгласие между собственото си аз и задълженията си. Как вършиш работата си достойно? Как се грижиш за нуждите на всеки гражданин? Райън знаеше, че не може да бъде обичан от всички, Арни му бе казал това. Трябваше само да бъде харесван, не обичан, от половината плюс един от гласоподавателите в Америка, но имаше и още нещо, нали? Той познаваше всичките си колеги тук по име и по физиономия и бе получил сведения за всеки от тях. Ето този има деветнадесетгодишна любовница. Този пък пие като смок. Този имаше дребни неприятности, свързани със сексуалната си ориентация. А този беше мошеник, който забогатя неимоверно със средства от държавата. Въпреки това всички те бяха съюзници на страната му и затова официално бяха негови приятели. Така че Джак трябваше да не обръща внимание на всичко, което знаеше за колегите си, и да се държи с тях като с хората, за които те се представяха, а не като с такива, каквито бяха в действителност. Смешното в тази ситуация бе, че те го гледаха отвисоко, защото бяха по-добри политици от него. А най-смешното от всичко бе, че бяха прави. Те бяха по-добри политици от него, помисли си Райън и отпи от виното си. Британският премиер-министър се отдалечи, за да поговори с норвежкия си колега и Кети Райън се присъедини към съпруга си.
— Е, скъпа, как е?
— Обичайното. Политика. Нито една от тези жени ли няма някаква истинска работа? — попита тя.
— Някои имат — спомни си Райън от сведенията, които бе получил. — Някои дори имат деца.
— Предимно внуци. Слава богу, още не съм достатъчно стара за това.
— Съжалявам, бебче. Все пак това да си млада и красива има своите предимства — каза ПОТУС на ФЛОТУС.
— А ти си най-добре изглеждащият мъж тук — отвърна му Кети с усмивка.
— Да, но съм твърде уморен. Имах тежък ден на масата за пазарлъци.
— Защо вкарваш Русия в НАТО?
— За да предотвратя война с Китай — отговори откровено Джак. Време бе тя да научи. Отговорът привлече вниманието й.
— Какво?
— Ще ти разкажа подробно по-късно, бебче, но, накратко казано, точно за това става дума.
— Война?
— Да. Това е дълга история. Надявам се днешното ни решение да я предотврати.
— Според теб — каза Кети със съмнение в гласа.
— Срещна ли някой, който да ти допадне?
— Президентът на Франция е очарователен.
— Сериозно? Той се държа гадно на преговорите днес. Може би просто се опитва да ти бръкне в гащите — каза Джак на жена си. Според сведенията, които бе получил, френският президент имаше репутацията на „забележително жизнен“ мъж, както деликатно бе написано в доклада на Държавния департамент. Е, французите са известни като големи любовници, нали?
— Предупредиха ме за това, сър Джон — напомни му тя.
— Мен също, милейди. — Той можеше да накара Рой Олтман да застреля французина, ако онзи се опита да сваля жена му, помисли си на шега Райън, но това би предизвикало дипломатически скандал, а Скот Адлер винаги се притеснява в такива ситуации… Джак погледна часовника си. Скоро трябваше да приключват. След малко някой дипломат тихо щеше да съобщи нещо, което да сложи край на вечерта. Джак не бе танцувал със съпругата си. Тъжната истина бе, че той изобщо не можеше да танцува. Това бе повод за дребни спорове с Кети и един ден Райън щеше да поправи този свой пропуск… може би.
Официалната вечеря завърши навреме. В посолството имаше удобни жилищни помещения и Джак веднага се запъти към широкото легло, което бе донесено специално за него и за Кети.
Официалната резиденция на Бондаренко в Хабаровск бе много комфортна, подходяща за военен от най-висш ранг и неговото семейство, но съпругата му не я харесваше. В Източен Сибир липсваше социалният живот на Москва, а освен това едната от дъщерите им бе бременна в деветия месец и съпругата му бе в Санкт Петербург, за да бъде край нея, когато бебето се роди. Предната страна на къщата гледаше към голям параден плац, а задната, в която бе разположена спалнята — към боровите гори, които представляваха почти целия пейзаж в тази част на Русия. Бондаренко имаше на разположение многоброен персонал, който да се грижи за личните му нужди. Той включваше изключително добър готвач, както и хора от свързочните части. Един от последните почука на вратата на спалнята в три сутринта.
— Да, какво има?
— Спешно съобщение за вас, другарю генерал — отвърна свързочникът.
— Добре, почакай една минута — Генадий Йосифович стана от леглото, нахлузи халата си и се насочи към вратата, като по пътя удари с юмрук ключа на осветлението. Мърмореше като всеки, събуден внезапно посред нощ, но генералите трябва да очакват подобни неща. Той отвори вратата, без да се зъби на сержанта, който му подаде телекса.
— Спешно, от Москва — подчерта сержантът.
— Да, благодаря — отвърна генералът, взе съобщението и се запъти към леглото си. Седна на удобното кресло, върху което обикновено лежеше халатът му и взе очилата си за четене. Всъщност той нямаше нужда от тях, но те му помагаха да чете по-лесно в сумрака. Беше нещо спешно, е, достатъчно спешно, за да го събудят посред…
— Боже господи — дълбоко пое въздух главнокомандващият на групата войски в Далечния изток още щом преполови първата страница. След това я обърна, за да прочете същинската част на доклада.
В Америка това се наричаше специална разузнавателна оценка. Бондаренко ги бе виждал и преди, дори бе участвал в изготвянето на някои такива, но досега не му бе попадало нещо подобно.
„Смята се, че съществува реална опасност от война между Русия и Китайската народна република. Целта на китайската офанзива е да завладее новооткритите златни и нефтени залежи в Източен Сибир чрез светкавично нападение с механизирани части на север, което ще започне западно от Хабаровск. В челото на атаката ще бъде 34-а ударна армия, която е дивизионна армия от тип А…“
Тази разузнавателна оценка е съставена на базата на национални разузнавателни източници, които имат достъп до политическите лидери на КНР и качеството на информацията е от клас „1A“, продължаваше докладът, което означаваше, че СВР гледа на него като на светото писание. Бондаренко не бе виждал това твърде често.
„Главнокомандващият на групата войски в Далечния изток получава заповед да извърши необходимите приготовления, за да посрещне и отблъсне подобно нападение…“
— С какво? — попита генералът листовете в ръката си. — С какво, другари? — С тези думи той вдигна поставения до леглото телефон. — Искам щаба си събран след четиридесет минути — каза той на сержанта, който отговори на обаждането. Все още нямаше да обявява обща тревога. Щеше да стори това след срещата с щаба. Умът му вече обмисляше проблема. Това продължи, докато уринираше и докато се бръснеше. Мисълта му се въртеше в затворен кръг и той ясно осъзнаваше този факт, но не можеше да го промени. Проблемът, пред който бе изправен, не бе от лесните, мислеше си той, докато сваляше едва наболата брада от лицето си, може би невъзможен за разрешаване, но четирите звезди на пагона му го превръщаха в негов проблем, а Бондаренко не искаше да бъде запомнен от руските курсанти като генерала, който не е бил достоен за задачата да защити своята страна от нахлуване на чужди войски. Той бе тук, каза си Бондаренко, защото бе най-добрият в планирането на операции руски офицер. Той бе участвал в битки и преди и се бе справил добре, не само за да оцелее, но и да бъде удостоен с най-високите отличия за храброст. Бондаренко бе изучавал военната история през целия си живот. Беше прекарал дори известно време с американците в техния боен полигон в Калифорния и мечтаеше да създаде същия в Русия, защото
