— Това сериозно ли е? — попита Алиев. Въпросът беше глупав и той знаеше това, но все пак не успя да се сдържи.

— Заповядано ни е да действаме по този начин, полковник — рязко отвърна Бондаренко. — С какво разполагаме, за да ги спрем?

— Бойната готовност на 265-а мотострелкова дивизия е грубо към петдесет процента — отговори началникът на отдела за оперативна и бойна подготовка. — Освен това имаме два танкови полка с около четиридесет процента или там някъде. Резервните ни формирования са по-скоро теоретични. Авиацията — един полк изтребители-прехващачи, готов за бойни действия, и още три, в които повече от половината самолети не са в състояние да се вдигнат във въздуха.

Бондаренко кимна. Беше по-добре, отколкото при пристигането му в района и той бе поработил доста, за да доведе нещата дотук, но това едва ли щеше да впечатли китайците.

— Противникът? — продължи главнокомандващият. Шефът на разузнаването в Далечния изток също бе полковник — Владимир Константинович Толкунов.

— Китайските ни съседи са в добра бойна форма, другарю генерал. Най-близкото им формирование е 34-а ударна армия, дивизионна армия от тип А, командвана от генерал Пън Сиван — започна той. — Тази формация разполага с поне три пъти повече механизирана техника от нас и е добре обучена. Китайската авиация… ами тактическите им самолети са над две хиляди и можем да очакваме, че ще насочат всичко към тази операция. Другари, ние не разполагаме дори с част от ресурсите, които са ни необходими, за да ги спрем.

— Значи ще използваме пространството в наша полза — предложи генералът. — С това поне разполагаме в изобилие. Ще започнем действия за задържането на противника и ще чакаме подкрепления от запад. Ще говоря със Ставка по-късно днес. Нека очертаем в общи линии от какво имаме нужда, за да спрем тези варвари.

— Всичко ще се случи в края на една железопътна линия — отбеляза Алиев. — А скапаните ни инженерни войски се изтрепаха, за да проправят пътя на дръпнатите към нефтените полета. Другарю генерал, първо трябва да наредим на инженерите да започнат работа по минните полета. Имаме милиони мини, а пътят, който ще изберат китайците, е лесно предсказуем.

Основният проблем бе, че китайците имаха на своя страна стратегическа, ако не тактическа изненада. Първата бе политическо упражнение и китайците, също като Хитлер през 1941, го извършиха успешно. Бондаренко разполагаше поне с тактическо предупреждение, което все пак бе нещо повече от това, което Сталин благоволи да даде на своята Червена армия. Освен това той се надяваше да разполага със свобода на действие, тъй като за разлика от Сталин, неговият президент Грушевой мислеше с главата, а не с топките си. Ако имаше свободата да маневрира, щеше да може да поведе мобилна война, като отнеме на китайците възможността за решителна схватка и да влиза в бой само когато бе в негов интерес. В такъв случай щеше да може да изчакат подкрепленията и в това време да подготви образцова битка по своите правила на определени от него място и време.

— Колко добри са китайците в действителност, Павел?

— Народоосвободителната армия не е участвала в широкомащабни операции през последните петдесет години — от войната между САЩ и Корея, ако изключим граничните сблъсъци с нас през 60-те и началото на 70-те. Тогава Червената армия се справи с тях, но ние разполагахме с огромна огнева мощ, а и целите на китайците бяха ограничени. Те са обучени по нашата стара система. Войниците им не могат да мислят самостоятелно. Дисциплината им е драконовска. И най-малкото нарушение се наказва с екзекуция по кратката процедура и това ги прави покорни. На оперативно ниво генералите им са добре обучени в теоретичен аспект. По качество въоръжението им е горе-долу на нивото на нашето. По-високият им военен бюджет и интензивното обучение на личния състав предполага, че войниците им са добре запознати с оръжията си и с елементарните бойни тактики — каза Жданов на присъстващите. — Вероятно обаче са по- зле в оперативно-маневреното мислене. За съжаление разполагат с огромен брой хора, които да вършат това, а количеството само по себе си е качество, както обичаха натовските армии да казват за нас. Това, което ще искат да направят, и това, което се страхувам, че наистина ще направят, е да се опитат да ни премажат бързо — просто да ни разбият и да продължат към своите политически и икономически цели възможно най-скоро.

Бондаренко кимна и отпи от чая си. Това бе лудост, а най-откачената част от всичко бе, че сега той играеше ролята на командир на НАТО от 1975, германски например, изправен срещу многократно превъзхождащ го враг. За щастие обаче и за разлика от немския командир, той разполагаше с пространство за маневриране, а руснаците винаги бяха използвали пространството в своя полза. Бондаренко се наведе напред.

— Добре. Другари, ще им отнемем възможността за решителни действия. Ако пресекат границата, ще започнем маневрена война. Ще жилим и ще бягаме. Ще ги удряме и ще се оттегляме, преди да са успели да организират контраатака. Ще им отстъпим земя, но няма да им даваме кръв. Животът на всеки наш войник е изключително ценен. Китайците имат доста дълъг път до целта си. Ще им позволим да изминат голяма част от този път, а през това ще изчакваме благоприятния случай и ще запазим хората и въоръжението си. Ще ги накараме да платят за това, което са заграбили, но няма, не, не трябва да им позволим да влязат в решителна битка с войската ни. Наясно ли са всички? — попита той щаба си. — Когато се съмняваме, ще бягаме и ще отказваме на врага, това, което иска. Когато имаме необходимото, за да отвърнем на удара, ще го накараме да поиска никога да не е чувал за Русия, но дотогава ще го оставим да се забавлява.

— А какво ще правим с граничните части?

— Те ще ударят китайците, след което ще се изтеглят. Другари, няма да спра да повтарям това — животът на всеки редник е важен за нас. Мъжете ни ще се бият по-уверено, ако знаят, че държим на тях, нещо повече, те заслужават нашите грижи. Ако страната им иска от тях да рискуват живота си за нея,