Работата на Номури във фирмата „Нипон електрик“ беше да продава настолни компютри и друга спомагателна компютърна техника. Клиенти му бяха държавните учреждения на КНР, чиито висши администратори искаха да имат най-новото и най-хубавото, като се започне от леките коли и се стигне до любовниците. За всичко това плащаше държавата, която на свой ред вземаше тези пари от народа, който тези бюрократи претендираха, че представляват и че защитават по най-добър начин неговите интереси. Както и за много други неща, КНР би могла да закупи американска компютърна техника, но в случая предпочете да внесе малко по-евтините (но и по-малко усъвършенствани) компютри от Япония. По същия начин преди няколко години китайците предпочетоха да купят от европейския пазар самолетите „Еърбъс“ вместо американските „Боинг“, за да дадат урок на американците. За кратко време Америка се поразсърди, но както и при други подобни случаи бърже забрави за станалото за разлика от китайците, които никога нищо не забравяха.

Когато президентът Райън отново официално призна правителството на Република Китай в Тайван, отзвукът в коридорите на властта в Пекин беше със силата на първите трусове на голямо земетресение. Тогава Номури не беше още тук, за да види какъв силен гняв предизвика тази стъпка, но последствията от нея още се усещаха и след пристигането си в Пекин той ги почувства като ехо от вторични земни трусове. Понякога въпросите към него бяха толкова директни и изискващи обяснение, че той веднага се запита дали прикритието му не е разкрито и дали разпитващите го не са вече наясно, че е оперативен „нелегален“ агент на ЦРУ в столицата на Китайската народна република, без какъвто и да било дипломатически имунитет. Обаче не беше така. Причината просто беше неотминалият съвсем отзвук от чист политически гняв. Парадоксалното беше, че самото китайско правителство се опитва да потисне този гняв, защото то също трябваше да прави бизнес със Съединените американски щати, които бяха негов търговски партньор номер едно и източник на огромни парични средства, нужни му, за да върши нещата, които Номури беше изпратен да разкрие. По тази причина той беше тук в приемната на един от висшите държавни служители.

— Добър ден — поздрави Номури, поклони се и се усмихна на секретарката. Знаеше, че тя работи за един влиятелен министър, който се казваше Фан Ган и кабинетът му беше наблизо. Беше изненадващо добре облечена за полуобикновена служителка в страна, в която модните тенденции се изчерпваха с цвета на копчетата, които се носят върху куртка на Мао. Тя беше част от униформата на цивилните правителствени представители като сивозелената вълнена униформа на войниците от Народноосвободителната армия.

— Добър ден — отговори младата дама. — Вие ли сте Номури?

— Да, а вие сте…?

— Лян Мин — отвърна секретарката.

Интересно име, помисли си Честър. „Лян“ на мандарински4 означаваше „грациозна върба“. Беше ниска като повечето китайки, с четвъртито лице и черни очи. Най- непривлекателното в нея беше косата — къса и подстригана по модата от 50-те години в Америка, която след това се запази само у децата в резерватите на Апалачките планини. Това беше едно класическо китайско лице, което се харесваше много в тази страна с трайни традиции. Погледът й говореше, че е интелигентна и образована.

— Посещението ви е свързано с продажбата на компютри и принтери — каза тя с възприетия от шефа си неутрален тон, който трябваше да подскаже важността на положението й.

— Да, така е. Мисля, че нашият нов матричен принтер много ще ви хареса.

— И каква е причината? — попита Мин.

— Говорите ли английски? — попита на този език Номури.

— Разбира се — отвърна Мин.

— Тогава лесно ще ви обясня. Ако транслитерирате, т.е. пишете на китайски с английски букви, принтерът автоматично заменя китайските идеограми ето така. — Той извади от пластмасовата си папка един лист и го подаде на секретарката. — Работим и върху система за лазерно принтиране, която ще бъде още по-усъвършенствана.

— О! — възкликна секретарката.

Качеството на изписаните букви беше великолепно и лесно възпроизвеждаше шрифта на чудовищните пишещи машини, които секретарките използваха за официални документи или пък ги пишеха на ръка, след което ги размножаваха с помощта на ксероксни апарати, предимно марка „Канон“ — също японско производство. Тази работа отнемаше много време, беше досадна и секретарките я ненавиждаха.

— А как се решава проблемът с вариациите в инфлексията?

Уместен въпрос, каза си Номури. Китайският език е много зависим от инфлексията. Тонът, с който се произнася дадена дума, определя и конкретното й значение, което може да има четири различни опции. Тя е определящ фактор за нужната идеограма.

— Изписват ли се толкова добре буквите и на компютърния екран? — попита секретарката.

— Това става възможно само с едно кликване на мишката — увери я Номури. — Може да се яви някой „софтуерен“ проблем, след като се налага да мислите едновременно и на двата езика — предупреди я с усмивка той.

Мин се засмя.

— При нас това се случва често.

Зъбите й биха изглеждали по-добре, ако прибегнеше до услугите на ортодонт, помисли си Номури, но в Пекин едва ли имаше много такива, както и специалисти по пластична хирургия. Е, все пак беше я накарал да се засмее, а това вече беше нещо.

— Искате ли да ви демонстрирам нашите нови възможности? — попита агентът от ЦРУ.

— Да, защо не? — Беше леко разочарована, когато разбра, че не може да стане веднага.

— Чудесно, обаче ще ми трябва вашето разрешение да вкарам необходимата техника в сградата. Охрана, нали разбирате?

Как можах да забравя? — прочете той въпроса в очите й, докато тя примигваше усилено, самоукорявайки се. Номури си каза, че не е зле да се възползва от момента.

— Имате ли право да решавате сама този въпрос, или ще трябва да се консултирате с някой по- висшестоящ? — Най-уязвимото място на всеки бюрократ е чувството за собствената му значимост.

Последва многозначителна усмивка.

— О, да, мога сама да реша въпроса. Той също се усмихна.

— Чудесно. Мога да бъда тук с техниката, да речем, в десет сутринта?

— Добре, при главния вход. Ще ви очакват.

— Благодаря ви, другарко Мин — каза Номури, като се поклони леко на младата секретарка, която според него вероятно беше и любовница на министъра. Това откриваше някакви възможности, но трябва да бъда предпазлив както по отношение на себе си, така и спрямо нея, си каза агентът, докато чакаше асансьора. За това получаваше такава заплата от Ленгли, да не говорим за приказното възнаграждение от фирмата „Нипон електрик“, което му идваше твърде добре. Трябваше да оцелее по някакъв начин тук. Цените бяха високи за китайците, а за чужденеца нещата бяха още по-зле, защото за него всичко беше или трябваше да бъде специално. Специални бяха и апартаментите, в които почти със сигурност имаше подслушващи устройства. Той купуваше храната си от специален магазин, а там тя беше по-скъпа. Номури не възразяваше, защото вероятно беше и по-здравословна.