Експедицията беше съвместно начинание на компанията „Атлантик Ричфийлд“, „Бритиш петролиум“ и най-голяма руска фирма за търсене на петрол. Последната имаше най-голям опит, но беше най-зле технически оборудвана и използваше най-примитивните методи. Това не означаваше, че руските участници не ги бива. Напротив, двама от тях бяха талантливи геолози с теоретични виждания, които впечатлиха техните американски и британски колеги. Те схванаха почти толкова бързо предимствата на най-новата техника за търсене на петрол, колкото и инженерите, които я бяха създали.

От дълго време беше известно, че тази част на Източен Сибир е геологичен близнак на северния склон на Аляска и Северна Канада, който беше превърнат от страните, в които се намира, в огромни полета за добив на петрол. Докарването на подходяща техника в района, с помощта на която да се види дали тази прилика не е само повърхностна, беше трудна работа. Извозването й до определените места беше един малък кошмар. Специалните камиони бяха транспортирани с влак от пристанището на Владивосток до югоизточната част на Сибир, защото бяха прекалено тежки, за да бъдат качени на самолети. След това измина месец, докато минат с тях през силно пресечен терен северно от Магдагачи, после през Аим и Уст Майя, за да започнат най-после работа източно от Казачее.

Обаче това, което откриха, направо ги изуми. В Колима цялото протежение на река Яна от Казачее до Колимская беше петролно находище, което можеше да съперничи на Персийския залив. Техниката в специалните камиони и портативните компютри за сеизмично наблюдение в самоходите бяха показали изумително изобилие на вериги от подземни сводове, някои само на около 600–700 метра дълбочина, едва на десетина метра вертикално надолу от вечно замръзналия слой. Пробиването на сонди през този пласт нямаше да бъде по-трудно, отколкото да разсечеш сватбена торта с кавалерийска сабя. Капацитетът на находището не можеше да се определи със сигурност, без да се пробият пробни кладенци. Съдейки по размерите на петролното поле, главният инженер на американците предположи, че може би щеше да се наложи да се пробият стотина такива кладенеца, но никой професионалист от този бранш не беше виждал досега такова огромно и многообещаващо естествено находище на петрол. Разбира се, проблемите, свързани с експлоатацията му, нямаше да се малки. Като изключим Антарктика, на планетата нямаше друго място с по-неблагоприятен климат. Монтирането на съоръженията за добив на петрол тук щеше да отнеме години многоетапно инвестиране, строеж на летища и вероятно изграждането на пристанища за товарните кораби, защото само чрез тях можеше да се достави тежката техника. При това изграждането на петролопровода, необходим за доставката на петрола до пазарите, според американците вероятно през Владивосток, можеше да стане само през кратките летни месеци. Руснаците можеха да го продават оттам и супертанкерите или по-точно много големите VLSS и ултраголемите ULSS щяха да го пренесат през Пасифика може би до Япония, до Америка или до някъде другаде. От тези получатели щеше да потече твърда валута. Щяха да изминат още много години, докато Русия изгради необходимата инфраструктура, която би направила възможно доставката на този петрол за нейната индустрия и за собствените й потребители, но парите от продажбата на сибирския петрол могат да бъдат използвани за покупка на петрол от други места, от които той би могъл да бъде доставен по-лесно до руските пристанища и оттам да бъде пуснат в съществуващите руски петролопроводи. Естествено, разликата в разходите между това да продаваш и да купуваш петрол или да построиш гигантски, при това невероятно скъп петролопровод едва ли щеше да има решаващо значение в случая, защото подобни решения се вземат по-скоро от политически, отколкото от икономически съображения.

Точно по същото време, само на някакви деветстотин и шестдесет километра от този район, друга група геолози се намираше в най-крайното източно разклонение на Саянската планинска верига. Хора от тамошните, водещи полуномадско съществуване племена, които в продължение на векове си изкарват прехраната с отглеждане на елени, бяха донесли в кабинета на едно държавно ведомство няколко лъскави, жълти парчета скала. Малко са хората на този свят, които поне през предходните тридесет века не биха се досетили какво означават тези късове скала. Затова от Московския университет, който все още беше най- престижното учебно заведение на страната, бе изпратена експедиция изследователи. Тъй като нямаха голям багаж, те заминаха със самолет за района, а последните неколкостотин километра пропътуваха на коне — едно вълнуващо преживяване за групата учени, свикнали много повече с великолепното московско метро.

Първото нещо, което откриха, беше един осемдесетгодишен старец, който живееше сам със своето стадо елени и с пушката си, с която ги защитаваше от вълците. Той живееше сам, след като жена му беше починала преди двадесет години, съвсем забравен от сменящите се правителства в страната му. За неговото съществувание знаеха само няколко магазинери в отстоящото на около тридесет километра невзрачно село, а дългите години в изолация се бяха отразили на умственото му състояние. Годишно той убиваше по три-четири вълка и както всеки друг ловец запазваше кожите им, но правеше това по малко по-различен начин. Първо ги нареждаше върху дъното на малката рекичка, която течеше близо до колибата му, и ги затискаше с камъни.

В западната литература историята за Язон и аргонавтите и тяхното героично пътуване в търсенето на Златното руно е добре известна. Обаче до неотдавна не беше известно, че легендата за търсенето на това нещо е самата истина. Племената в Мала Азия са слагали овчи кожи в реките, за да улавят с тях златния прах, който се отмива от намиращи се по-нагоре златни залежи. Така белите влакна на вълната добиват онзи вид, за който се говори в легендата.

Тук нещата не бяха по-различни. Вълчите кожи, които геолозите видяха да висят в колибата му, на пръв поглед приличаха на скулптури, изваяни от ренесансови майстори или дори от египетски майстори от времето на фараоните. Те бяха равномерно покрити със злато. По-късно геолозите установиха, че всяка от кожите тежи някъде около шестдесет килограма, а те бяха тридесет и четири на брой! Докато седяха пред задължителната бутилка хубава водка, те узнаха, че името на стареца е Павел Петрович Гогол, който се сражавал срещу фашистите във Великата отечествена война като снайперист и дори два пъти получил званието „Герой на Съветския съюз“ за показаната от него точна стрелба, главно при сраженията за Киев и Варшава. Благодарната родина му позволила да се завърне в земите на своите предци — оказало се, че той е потомък на руски предприемачи, дошли в Сибир в началото на деветнадесети век. Там той бил забравен от бюрократите, които всъщност никога не си задавали въпроса откъде идва еленовото месо, което ядели местните жители и кой му изплаща пенсията, с която си купувал патрони за старата пушка. Павел Петрович бил наясно с цената на златото, което бил събрал, но не похарчил нищо от него, защото бил доволен от самотния живот, който водел. Златното находище, което се намирало на няколко километра от мястото, където вълците плували за последен път в реката и което било описано от Павел Петрович, докато посръбвал от водката и намигвал леко с едно око, било забележително — било не по-малко богато от откритото в Южна Африка в средата на деветнадесети век — най-богатата златна мина в света. Местното злато не било открито по няколко причини, главно свързани с ужасния сибирски климат. Първо, той възпрепятствал задълбочените изследователски работи и, второ, местните рекички и потоци през по- голямата част от годината били покрити с лед, който пречел да бъде забелязан златният прах в тях.

И двете изследователски групи — на златотърсачите и тази на петрол — разполагали с мобилни