от любимите афоризми на Райън. — Това е едно от нещата, които се научават в разузнаването. Отгатни кой е бил най-големият търговски партньор на Германия през 1938 година?

Министърът се подготви за удара още преди да е нанесен.

— Франция?

— Правилно — кимна Райън. — След това през 1941–1942 германците имаха оживена търговия с руснаците. Обаче и тогава това не помогна.

— А всички твърдят, че търговията спомага за поддържане на по-добри отношения между държавите — отбеляза министърът.

— Между народите може би. Но не забравяй, че правителствата се ръководят повече от интереси, отколкото от принципи… поне по-примитивните, онези, които все още не са стигнали до друго убеждение.

— Като например Китайската народна република.

Този път беше ред на Райън да кимне с глава.

— Да, Джордж, като онези копеленца в Пекин. Те управляват държава от един милиард души, обаче го правят така, като че са новопоявил се Калигула. Никой никога не им е казвал, че техен дълг е да се грижат за интересите на народа, който управляват. Е, може би това последното не е съвсем вярно — допусна в изблик на щедрост Райън. — Те взеха този голям и перфектен като теория модел, създаден от Карл Маркс и доусъвършенстван от Ленин, и го приложиха в страната си чрез оня трътлест тип с перверзни сексуални наклонности Мао.

— Перверзни?

— Ами, да — повтори Райън — Сведенията за това са в Ленгли. Мао е обичал девственици, и то колкото може по-млади. Може би му е харесвало да вижда страха в техните малки момински очички, поне така мисли един консултант-психиатър. Харесвало му е да изнасилва не толкова заради секса, колкото като проява на могъществото си. Предполагам, че би могло да е дори и по-лошо. Поне са били момичета — отбеляза Райън. — Исторически погледнато, техните схващания за тези неща са били винаги по-либерални от нашите. — Той поклати глава. — Би трябвало да видиш справките, които получавам преди посещението на някоя чуждестранна знаменитост, и да видиш какво знаем за личните им навици.

— А дали трябва да знам? — попита с усмивка министърът.

Президентът се намръщи.

— Вероятно не. Понякога и на мен ми се иска да не ми дават тези неща. Предлагаш им да седнат тук, в този кабинет, те се държат очарователно и делово, а през цялото време гледаш да откриеш в тях я рога, я копита. — Това, разбира се, ти пречи да се концентрираш, но общото мнение е, че както при големи залози на покер колкото повече знаеш за онзи, който стои срещу теб, толкова по-добре, дори това да те кара да повърнеш точно по време на церемонията по посрещането на южната поляна пред Белия дом. Обаче това е да си президент, напомни на себе си Райън. А хората се бият като тигри, за да се докопат до поста. И сигурно пак ще го сторят, каза си президентът на Съединените щати, когато си отида. Така че твоята работа, Джак, е да защитаваш страната си от онзи плъх, който иска да се добере до мястото, където се пази най-хубавото сирене. Райън отново поклати глава. Толкова много съмнения. Въпросът не беше в това, че те никога не изчезваха напълно. Тъкмо обратното, през цялото време ставаха все по-големи. Странното беше, че той разбираше мотивите на всяка своя най-малка стъпка, довела го до този кабинет, но въпреки това по няколко пъти на час се питаше как, по дяволите, се озовах на това място… и как ще се измъкна оттук. Нищо не го оправдаваше. Сам се беше кандидатирал за президентския пост, ако можеше да се каже така (Арни ван Дам например не би заявил подобно нещо), но отговаряше на всички конституционни изисквания — факт, с който беше съгласен всеки юрист в страната и който се изтъкваше до втръсване от всяка по-голяма телевизионна компания. Тогава не гледах много телевизия, спомни си Джак. Обаче нещата се свеждаха до едно нещо: Много често хората, с които си имаше работа като президент, бяха от онези, които никога не би поканил на гости вкъщи по собствена воля. Това нямаше нищо общо например с липсата на обноски или на личен чар. Точно обратното: те ги имаха в изобилие. Едно от нещата, които Арни беше казал на Джак още в един по-ранен етап, беше, че главното изискване за влизане в политиката е способността да бъдеш любезен с хора, които презираш, и да правиш бизнес с тях, като че ли са ти най-близки приятели.

— А какво знаем за нашите китайски езичници? — попита Уинстън. — Имам предвид сегашните.

— Не много, обаче работим по въпроса. ЦРУ ще трябва да измине още дълъг път в тази насока, но началото е сложено. Все още получаваме сведения от засечени техни телефонни разговори. Телефонната им система допуска пробиви, а и те използват много често мобифоните си, без да засекретяват разговорите. Някои от тях си падат повече по живота, отколкото е препоръчително, но до този момент не сме научили за нищо скандално. Доста от тях имат секретарки, които са в много близки отношения с началниците си.

Министърът на търговията се сдържа да не се разсмее.

— Е, това е доста често явление не само в Пекин, а и тук.

— Дори и на „Уолстрийт“? — повдигна артистично вежди Джак.

— Не мога да го твърдя със сигурност, но от време на време чувам разни слухове — отвърна с усмивка Уинстън.

И дори точно тук, в този кабинет, спомни си Райън. Разбира се, килимът, а и цялата мебелировка, с изключение на президентското бюро, бяха сменени отдавна. Един от проблемите, свързани с тази работа, е товарът, който стоварват върху гърба ти предишните обитатели. Твърдят, че паметта на обществеността е къса, но това не беше вярно. Особено когато чуваш шушуканията, следвани от усмивки, многозначителни погледи и някои случайни жестове, които те карат да се чувстваш мръсен и обект на присмех. Не можеш да направиш нищо друго, освен да си живееш живота колкото е възможно по-добре. Но дори и тогава най- доброто, на което можеш да се надяваш, е хората да си помислят, че си достатъчно хитър, за да не те заловят на местопрестъплението. Общото мнение е: „Всички го правят.“ Един от проблемите да живееш в свободна страна беше, че всеки извън това място (този затвор) може да измисли и да каже каквото му хрумне. А Райън дори нямаше правото, което имаше всеки друг гражданин — да фрасне някой тъпанар, който е казал нещо по негов адрес и не желае да върне думите си назад. Не беше честно, но беше практично, защото в противен случай Райън трябваше да посещава много барове по уличните ъгли и да чупи кокалчетата на пръстите си, без да има някаква голяма полза от това. Изпращането на полицаи или въоръжени морски пехотинци да се разправят с подобни работи също не беше най-удачното възползване от президентската власт.

Джак знаеше, че е прекалено чувствителен за тази работа. Обикновено професионалните политици имат такава дебела кожа, че пред тях плочките на броненосеца изглеждаха като розови листенца, защото винаги очакват да бъдат замеряни с нещо било в буквален, било в преносен смисъл. Сдобивайки се с такава дебела кожа, те някак притъпяват болката, докато след време хората престанат да ги замерят с разни неща или поне така е на теория. За някои тя сигурно е валидна. Или пък просто такива копелдаци нямат съвест. На тях им е все едно.

Обаче Райън имаше съвест. Беше направил избора си много отдавна. Човек все още трябва поне веднъж дневно да се поглежда в огледалото, обикновено когато се бръсне, а няма да му е лесно, ако не може да понася това, което вижда в него.

— И така, да се върнем на проблемите с КНР — настоя президентът.

— Те вероятно ще се опитат да подсилят търговията, но еднопосочно. Пак няма да поощряват своите граждани да купуват американските стоки, но ще се опитат да ни продадат всичко, което могат. По всяка вероятност и онези девственици на Мао.

— Как бихме могли да го докажем?

— Джак, следя внимателно резултатите, а имам и приятели в различни делови сфери, които гледат от коя шумка ще изскочи заек, докато разговарят и си пият питието с разни хора. Това, което научават, често достига до мен. Нали знаеш, че повечето етнически китайци имат някакъв странен медицински проблем. Когато някой от тях изпие едно уиски, ефектът е приблизително същият, ако ние изпием четири или пет. Ако си поръчат второ, тогава все едно че са пресушили цяла бутилка „Джак Даниелс“. Дори и тогава някои от тези нещастници се опитват да се държат на крака, може би от гостоприемство. Както и да е, когато подобно нещо се случи, разговорът започва да става по-свободен. Тези работи вървят от доста време, но напоследък Марк Грант е съставил една малка програма. Отнася се за висши представители на деловите среди, които посещават някои специални места. Нали сега службата за охрана е при мен. Тя се е