телефони, за да могат да съобщят по-бързо какво са открили. Те изпратили съобщенията си в един и същи ден.
Сателитната комуникационна система „Иридиум“, която използвали, е огромна крачка напред в глобалните комуникации. С лесно преносимия мобилен телефон, посредством намиращите се на ниска орбита голям брой специални комуникационни спътници (техните сигнали се движат със скоростта на светлината, т.е. почти мигновено, но не съвсем), човек може да стигне до по-конвенционалните комуникациионни спътници и от там до земята, на която хората се намират през повечето време.
Системата „Иридиум“ бе създадена, за да ускори комуникациите по света. Тя обаче не е секретна. Има начини да се постигне и това, но то изисква индивидуалните ползватели да вземат някои мерки. Теоретично сега е възможно да се купи намиращата се на пазара 128-битова закодираща система, която е много трудна за разкодиране дори и от най-напредналите в това отношение държави и тайни организации, или поне така твърдят търговците. Учудващото обаче е, че много малко хора се интересуват от това. Този мързел улеснява живота на Националната агенция за сигурност, която се намира във Форт Мийд, щата Мериленд, между Балтимор и Вашингтон. Там компютърната система „Ешелон“ е програмирана да подслушва всеки разговор, появил се в ефира, и да засича някои кодови думи. Повечето от тези думи са съществителни, свързани с националната сигурност, но след края на студената война АНС и други агенции започнаха да обръщат по-голямо внимание на икономическите въпроси и в системата бяха включени нови думи като „петрол“, „находище“, „нефт“, „мина“, „злато“ и други, на тридесет и осем езика. Когато такава дума бъде засечена от електронното ухо на „Ешелон“, продължаващият разговор се записва и се транскрибира, а ако е необходимо и се превежда. Всичко това става по компютърен път. Тази система в никакъв случай не е перфектна и все още е трудно чрез компютърна програма да се предадат езиковите нюанси — да не говорим пък, че много хора мънкат, когато говорят по телефон, но там, където има неясноти, оригиналният разговор се прослушва от опитни преводачи, каквито има доста в Националната агенция за сигурност.
Докладите за петролните и златните открития бяха направени отделно един от друг с разлика само от пет часа. Те бързо тръгнаха по веригата, за да стигнат с гриф „светкавица“ в специалната Национална служба за оценка на сведения от разузнаването с инициали SNIE, което се произнася „снее“. Целта беше информацията да бъде на бюрото на президента точно след закуска на следващия ден и да бъде представена от съветника му по въпросите на националната сигурност Бенджамин Гудли. Преди това данните трябваше да бъдат проучени от екип на дирекция „Наука и техника“ при Централното разузнавателно управление, подпомаган от щатни експерти на Института по петрола във Вашингтон, някои от които поддържаха твърде тесни връзки с различни правителствени служби. Предварителната оценка (тя изрично бе обявявана като „предварителна“, за да не би някой да бъде обвинен, че е сгрешил, ако един ден се окаже невярна) е дадена с няколко внимателно подбрани суперлативи.
— По дяволите! — възкликна президентът в 8,10 часа сутринта. — Бен, колко големи са тези залежи?
— Нямате ли доверие на нашите технически експерти? — попита съветникът по националната сигурност.
— Бен, докато работех от другата страна на реката, никога не съм ги улавял в грешка за подобни неща, но да бъда проклет, ако не ги хвана, че подценяват нещата — Райън замълча за момент. — Господи, ако и тези цифри са занижени, то тогава всичко това изглежда твърде сериозно.
— Господин президент — Гудли не беше част от вътрешния кръг около президента, — тук става дума за милиарди, никой не знае колко точно, но да речем минимум двеста милиарда долара печалба през следващите пет до седем години. Това са парите, които биха могли да използват.
— А максимум?
Гудли отметна назад глава и пое дълбоко въздух.
— Чакайте да помисля. Един трилион има хиляда милиарда. Ами някъде там ще да е. Това, разбира се, е чисто предположение, обаче експертите от Института по петрола, които ЦРУ използва, казаха ми го онези хора отвъд реката, през цялото време повтаряли: Мама му стара!
— Това е добра новина за руснаците — съгласи се Джак, докато прелистваше сводката на SNIE.
— Така е, сър.
— Е, време им е и те да извадят малко късмет — изрази гласно мисълта си президентът на Съединените щати. — Добре, изпрати едно копие от доклада на Джордж Уинстън. Нужна ни е неговата преценка какво би означавало това за нашите приятели в Москва.
— Възнамерявах да се обадя на някои хора от „Атлантик Ричфийлд“. Техни специалисти са участвали в експедицията. Предполагам, че ще участват и в по-нататъшните работи. Президентът им се казва Сам Шърмън. Познавате ли го?
Райън поклати глава.
— Знам го по име, но никога не сме се срещали. Мислиш, че това положение трябва да се промени, така ли?
— Не би навредило, ако искате да разполагате с информация от първа ръка.
Райън кимна.
— Добре, може би ще накарам Елън да го издири. — Елън Съмтър беше личната му секретарка и кабинетът й се намираше на десетина метра отвъд гравираната врата вдясно. — Нещо друго?
— Все още нямат никаква представа кой е видял сметката на онзи сводник в Москва. По този случай няма нищо ново за докладване.
— Е, добре е да знае човек какво става по света, нали така?
— Да, но не винаги това е приятно — подхвърли Гудли.
— Така е. — Райън хвърли сутрешната сводка на бюрото си — Нещо друго?
Гудли поклати глава.
— Това е всичко за тази сутрин, господин президент.
Беше възнаграден с усмивка за последните думи.
4.
Разклащане на дръжката на вратата
Полицейската работа е една и съща, независимо в кой град или в коя страна си, каза си Майк Рейли. Разговаряш с възможни свидетели, със замесени хора, с жертвата. Този път обаче последното не беше възможно. Гриша Овсеенко няма да проговори повече. Патологът, който се занимаваше със случая, сподели, че от времето, когато служил в Афганистан, не е виждал такава каша. Това би могло да се очаква. Гранатометът е предназначен да пробива дупки в танкове и бетонни бункери, което е доста по-трудно, отколкото да разруши частен автомобил като този на площад „Дзержински“, въпреки че беше толкова скъп. Това означаваше, че разкъсаното тяло много трудно можеше да бъде идентифицирано. Все пак се оказа, че по половина от челюстта има достатъчно поправени зъби, за да се установи с голяма сигурност, че загиналият наистина е Григорий Филипович Овсеенко, а пробите от ДНК също можеха да го потвърдят (и кръвната група съвпадаше). От тялото не беше останало много нещо, за да бъде идентифицирано. Например лицето изобщо го нямаше, а и лявата ръка, на която някога е имало татуировка. Според патолога смъртта беше настъпила моментално. Изследваните останки бяха събрани в пластмасов контейнер, който беше поставен в дървена кутия за евентуална кремация. Московската милиция трябваше да установи дали убитият има някакви роднини и как биха желали тялото да бъде погребано. Според лейтенант Провалов вероятният избор щеше да бъде кремация. Беше по-бързо и по-чисто, а и щеше да бъде по-евтино да се намери място в гробищата за една малка кутия или урна, отколкото за ковчег с мъртвец в него.
Провалов взе обратно от американския си колега доклада на патолога. Не беше очаквал той да разкрие нещо интересно, но едно от нещата, които беше научил от общуването си с агента от американското ФБР, беше, че всичко трябва внимателно да бъде проверено, защото да се предвиди как ще завърши едно дело беше все едно да познаеш две седмици по-рано как ще завърши един футболен турнир. Логиката на престъпниците не се поддаваше много на предварителни прогнози.
Дотук беше лесно. Докладът на патолога за шофьора беше напълно безполезен. Единствените данни в него, които евентуално биха могли да се използват, бяха от пробите на кръвта и тъканите, които биха могли да бъдат сравнени с данните за него от времето, когато е отбивал военната си служба, ако изобщо бъдат
