летеше на изтребител F-4 N-„Фантом“ и след това вече като зрял мъж на изтребителя F-14 „Томкет“, летенето се беше превърнало в нещо много рутинно. А може би така беше по-добре. По това няма спор, каза си той.

— Господин вицепрезидент? — Беше гласът на сержантката, която отговаряше за комуникациите на VC-20B.

Роби се извърна и видя, че държи лист хартия.

— Да, сержант?

— Току-що дойде спешно съобщение на принтера. — Тя протегна ръка и Роби взе листа.

— Подполковник, поемете за малко командването — каза вицепрезидентът на летеца отляво.

— Поемам командването — потвърди подполковникът, докато Роби четеше.

Беше винаги едно и също, въпреки че всъщност беше винаги различно. От външната страна на листа пишеше строго поверително. Някога Джексън много се беше впечатлил, когато разбра, че показването на лист с такъв гриф на неподходящ човек можеше да го прати направо във федералния затвор в Лийвънуърт, тъй като тогава затворът за военните моряци в Портсмут, щата Ню Хемпшир, вече беше закрит. Но сега като висш представител на властта във Вашингтон той знаеше, че може да покаже почти всичко на някой репортер от в. „Вашингтон поуст“ и нищо нямаше да му се случи. И това не беше защото стои по-високо от законите, а защото той беше един от хората, които решаваха какво означават те. Оказа се, че в конкретния случай това, което беше толкова дяволски секретно, всъщност беше съобщението, че ЦРУ не успяло да научи абсолютно нищо ново за възможния опит да се посегне върху живота на руския шпионски бос, а това от своя страна означаваше, че и никой друг във Вашингтон не знае нещо повече…

Проблемът беше свързан с търговията, т.е. не беше от предпочитаните от президента. Но стигнал до това ниво, всеки въпрос получаваше достатъчно изкривявания, така че дори тези, с които си мислиш, че си запознат, в най-добрия случай изглеждаха твърде странно, а в най-лошия — чужди и непонятни.

— Джордж? — каза Райън на своя министър на финансите Джордж Уинстън.

— Да, господин през…

— По дяволите, Джордж! — В яда си президентът за малко щеше да разсипе кафето си.

— Добре де, добре — съгласи се министърът на финансите. — Трудно е да стане тази работа… Джак. — Президентските официалности бяха омръзнали на Райън и той беше въвел правилото, че тук, в Овалния кабинет, името му е Джак поне за хората от най-вътрешния кръг, към който принадлежеше и Уинстън. На няколко пъти Райън се беше пошегувал, че когато напусне този мраморен затвор, може да се наложи да се върне обратно в Ню Йорк, за да работи на „Уолстрийт“ за Търговеца, както наричаха в службата за охрана министъра на финансите, и да си разменят ролите. След като напуснеше президентството, нещо, за което, както се говореше, Джак се молеше горещо на Бога всяка нощ, щеше да се наложи да си намери някъде добре платена работа, а търговията беше добро място за тази цел. Уинстън си припомни, че Райън беше показал редки способности в това отношение. Последната му такава проява беше една калифорнийска фирма, която се казваше „Силиконовата академия“ — една от многото компютърни компании, но единствената, към която Райън беше проявил интерес. Той така умело беше помогнал на тази фирма да се утвърди на пазара, че стойността на личните му акции в САЛК — нейният символ на борсата — сега се оценяваше на осемдесет милиона долара и Райън се превърна в най-богатия американски президент в историята. Това беше нещо, за което отличаващият се с остър политически нюх шеф на президентската канцелария Арнолд ван Дам не говореше пред представителите на медиите, които по принцип гледаха на всеки богат човек като на разбойнически главатар с изключение, разбира се, на собствениците на вестници и на телевизионни компании, които без съмнение бяха най-почтените граждани. Забележителното е, че това не беше много известно и сред твърде затвореното общество на големите акули на „Уолстрийт“. Ако някога му се наложеше да се върне там, престижът на Райън щеше да бъде достатъчен да му спечели пари, както си лежи в леглото у дома. При това, както самият Уинстън не криеше, тези пари бяха спечелени от Райън по честен начин, каквото и да биха си помислили онези хрътки от средствата за информация.

— Китай ли е? — попита Джак.

— Да, шефе — потвърди Уинстън и кимна с глава. „Шефе“ беше обръщение, което Райън можеше да преглътне, още повече, че в службата за охрана, която беше част от Министерството на финансите на Уинстън, помежду си също го употребяваха, когато ставаше дума за човека, когото се бяха заклели, че ще защитават. — Имат малък проблем с ликвидностите и се опитват да го разрешат чрез нас.

— Колко малък? — попита президентът на Съединените щати.

— Ами изглежда, че ще е някъде около седемдесет милиарда долара.

— Това са, както казваме, истински пари, нали така?

Джордж Уинстън кимна.

— Всичко, което започва с буквата „М“, е достатъчно истинско и това е малко по-добре, отколкото шест „М“ на месец.

— За какво им трябват?

— Не е напълно ясно, но голяма част от тях вероятно ще бъдат за военни цели. Сега онези от френската оръжейна промишленост са много стиснати, след като британците развалиха сделката с реактивните двигатели от „Ролс Ройс“.

Президентът кимна и погледна записките пред себе си.

— Да, Базил разубедил министър-председателя да не сключва сделката. — Ставаше дума за сър Базил Чарлстън, шеф на британското разузнаване, понякога (погрешно) наричано МИ-6. Базил беше стар приятел на Райън още от времето, когато той беше в ЦРУ. — Това беше твърде добър ход.

— Да, но нашите приятели в Париж, изглежда, не са на това мнение.

— Нещо типично за тях — съгласи се Райън. Двойният стандарт беше нещо типично при работата с французите. За някои неща те не се проявяваха като истински съюзници, а за други постъпваха точно така. Райън трудно определяше логиката, по която французите сменяха позицията си. — В края на краищата нали затова имам Държавен департамент… Значи според теб Китайската народна република отново укрепва въоръжените си сили?

— Има нещо такова, но, изглежда, не се отнася до военния й флот, което донякъде успокоява нашите приятели от Тайван.

Това беше една от външнополитическите инициативи на президента Райън след края на въоръжената конфронтация с несъществуващата вече Обединена ислямска република, която сега отново беше разделена на държавите Иран и Ирак. Поне засега отношенията между тях бяха мирни. Истинската причина за признаването на Тайван никога не беше станала публично достояние. За Райън и неговия държавен секретар Скот Адлер беше станало ясно, че Китайската народна република има пръст във втората война в Персийския залив, а вероятно и в конфликта с Япония преди това. Каква беше истинската причина? Някои хора от ЦРУ бяха на мнение, че Китай е хвърлил око на богатите минерални ресурси на Източен Сибир. На тази мисъл навеждаха засичанията на телефонни разговори и достъпа до електронната поща на японските индустриалци, които успяха да променят дотолкова външнополитическия курс на страната си, че да се стигне до не съвсем открит сблъсък с Америка. Те говореха за Сибир като за „Северния ресурсен район“, връщайки се към времето, когато едно предишно поколение японски стратези наричаше Южна Азия „Южния ресурсен район“. Това беше част от друг конфликт, известен в историята като Втората световна война. Райън и Адлер бяха единодушни, че на тази задкулисна игра на Китайската народна република трябва да се отговори с контрамерки, а освен това тайванската Република Китай беше демокрация с правителство, избрано от народа на този остров, а това беше нещо, което Америка трябваше да уважава.

— Би било по-добре, ако бяха започнали да укрепват военноморския си флот и да заплашат Тайван. Ние сме в по-добра позиция да се противопоставим на това, отколкото на…

— Така ли мислиш? — прекъсна го министърът на финансите.

— Руснаците си го мислят — каза Джак.

— Тогава защо руснаците продават на китайците толкова много военна техника? — настоя Уинстън. — Няма логика!

— Джордж, няма такова правило, че всичко в света трябва да се подчинява на логиката. — Беше един