— Късно е за утрешния брой на „Джърнъл“, но Си Ен Ен и Ен Би Си сигурно ще я съобщят.
— А какво ще стане, ако и други модни къщи направят същото?
— Веднага губят един милиард. А нали знаеш приказката, Джордж. Един милиард тук, един милиард там и скоро оставаш без пари.
— Колко време ще мине, докато това се отрази на валутните им постъпления?
— След двайсет дни ще започнат да го усещат. След четирийсет ще са затънали до уши, а след шейсет ще са фалирали. Никога не съм виждал да фалира цяла страна. Джордж, те внасят също храни, главно пшеница от Канада и Австралия. Това наистина може да им се отрази зле.
— Разбрах те. До утре.
— Добре. — Телефонът замря.
Уинстън вдигна дистанционното на видеото, но след това му мина друга мисъл. Взе един миниатюрен касетофон, който използваше, за да си запомня някои неща: „Да се разбере колко от военните поръчки на КНР са изпълнени финансово, особено тези с Израел.“ Той натисна стопа, облегна се назад и взе дистанционното на видеото, за да си догледа филма. Скоро обаче разбра, че не може да се съсредоточи. Ставаше нещо голямо, а опитът му в световната търговия му подсказваше, че нещата излизат от неговия контрол. Това не се случваше често на Джордж Уинстън и беше достатъчно, за да му попречи да се посмее на „Мъжете в черно“.
Мин разбра, че нейният министър не е в настроение. Видът му беше такъв, сякаш беше умрял негов близък. Когато започна да й диктува, узна и други неща. Този път диктовката продължи цели деветдесет минути, а след това й бяха нужни два часа, за да прехвърли всичко в компютъра си. Не беше забравила какво правеше всяка нощ машината със записаното, но от седмици не беше мислила за това. Щеше й се да може да поговори с министър Фан по съдържанието на материала. Благодарение на годините, през които беше работила за него, беше така добре запозната с политиката на страната, че можеше да предугажда мислите не само на нейния министър, но и на някои от неговите колеги. Макар и неофициално, тя беше доверено лице на министъра и въпреки че не можеше да го съветва по въпроси, отнасящи се до работата му, ако той беше достатъчно умен да оцени как биха могли да се отразят способностите и образованието й на това, което върши, би могъл да я използва много по-ефикасно, отколкото като обикновена секретарка. Но тя беше жена, която живееше в страна, управлявана от мъже, и затова нямаше право на глас. Оруел беше прав. Преди години беше чела книгата му „Животинската ферма“. Всички бяха равни, но някои бяха по- равни от другите. Ако Фан беше умен, би могъл да се възползва от интелигентността й, но той не беше. Трябваше да поговори с Номури сан за това довечера.
Честър току-що беше привършил работата по една поръчка за 1 661 компютри ново поколение на компанията „Нипон електрик“, поръчани от китайската „Корпорация за внос и износ на електроника“, която отговаряше и за производството на направляеми ракети за народноосвободителната армия. Поръчката сигурно много щеше да зарадва японската компания. Беше жалко, че той не можеше да изманипулира и тези компютри, за да предават информация така безотказно, както двата в Министерския съвет, но подобна стъпка би била твърде рискована, макар и да му беше приятно да си мечтае за нея на чаша бира и цигара в ръка. Кибершпионинът Честър Номури. В този момент сигнализиращото устройство на пейджъра му започна да вибрира. Той се пресегна и го погледна. Номерът беше 745–4426. Замяната им със съответните букви даваше личния код — „шин ган“ — „сърце и душа“ — така Мин се обръщаше, когато бяха насаме към своя любовник. Уведомяваше го, че иска да дойде в апартамента му довечера. Номури нямаше нищо против. В края на краищата той се беше превърнал в един Джеймс Бонд. Набра номера за електронната си поща и изпрати в мрежата съобщението си — 226-234: „бао бей“ — „любима“. Тя обичаше да я нарича така, а и той нямаше нищо против. Тази вечер щеше да се разнообрази с нещо друго вместо телевизия. Добре. Надявяше се, че му беше останало достатъчно от японското уиски за разпускане след секса.
Човек знае, че не може да очаква нещо добро, когато отива на зъболекар. Джак ходеше при един и същи вече деветнадесет години, но този път това стана с хеликоптер до полицейското управление на Мериленд, което имаше площадка за кацане, след което пътува пет минути с кола до кабинета на зъболекаря. Той си мислеше за Китай, а личният му бодигард погрешно изтълкува израза на лицето му.
— Спокойно, шефе — каза Андреа на президента. — Ако те накара да се разкрещиш, ще го халосам по главата.
— Не трябва да ставаш толкова рано — скара й се Райън.
— Д-р Норт каза, че засега не е нужно да променям работния си график. Вече започнах да пия витамините, които ми предписа.
— Пат изглежда много доволен. — Бяха изкарали заедно една приятна вечер в Белия дом. Винаги ставаше така, когато гостите ти не се интересуват от политика.
— Че какво ви е на вас мъжете? Изпълнявате ролята на петли, а ние трябва да вършим цялата останала работа.
— Андреа, с удоволствие бих разменил ролята си с твоята! — пошегува се Райън. — Често дразнеше Кети с твърдението си, че раждането на едно дете не било чак толкова трудна работа, а всички тежести на живота се струпвали върху гърба на мъжете. Обаче с чужда жена не можеше да се шегува по този начин.
Номури чу сигнала на компютъра, което означаваше, че е приел информацията от компютъра на Мин и сега автоматично я засекретяваше и я изпращаше по електронната поща. От последната им среща бяха изминали пет дни, а това за него беше дълъг срок. Очевидно и за нея нещата стояха така, ако се съди по страстта, с която го целуваше. След известно време всичко свърши и те се излегнаха, за да изпушат по цигара.
— Как вървят работите в службата? — попита Номури със съзнанието, че отговорът на този въпрос сега се намираше в един сървър в Уискънсин.
— В Политбюро се водят дебати по голям финансов проблем. Министърът на финансите Цян се опитва да убеди Политбюро да промени политиката си, но те не се вслушват в съветите му, макар че според министър Фан би трябвало.
— Така ли?
— Яд го е на някои от старите му другари, че не проявяват гъвкавост. — Мин се засмя. — Чаи каза, че когато бил с нея преди две вечери, онази работа на министъра доста се огъвала.
— Не е хубаво да се говори така за един мъж — смъмри я Номури.
— Никога не бих казала такова нещо за твоята наденица, шин ган — увери го тя и го целуна.
— Тук често ли спорят? Имам предвид в Политбюро?
— Често има разногласия, но за първи път от месеци насам въпросите не се решават така, както Фан би искал. Обикновено спорят като колеги, но сега различията са идеологически. Може да се стигне до сблъсък, имам предвид сблъсък на идеи. — Явно членовете на Политбюро бяха твърде стари и не можеха да направят нещо повече от това да ударят някой свой противник с бастун по главата.
— И за какво спорят сега?
— Според министър Цян страната скоро може да остане без пари. Другите министри обаче заявяват, че това са глупости. Цян смята, че трябва да променим политиката си към западните държави. Но Цзян и други като него са на мнение, че не можем да показваме признаци на слабост след начина, по който Западът постъпва с нас напоследък, особено американците.
— Нима не си дават сметка, че убийството на италианския духовник е голям гаф?
— За тях това е достоен за съжаление инцидент, а освен това той е нарушил нашите закони.
„Господи“ — помисли си Номури, — „те наистина се мислят за наместници на Бога.“
— Бао бей, това ще е голяма грешка от тяхна страна.
— Мислиш ли?
— Не забравяй, че съм живял в Америка. Американците много държат на мнението на религиозните си водачи и там религията се ползва с голям авторитет. Проявата на неуважение към нея много ги ядосва.
— Значи мислиш, че Цян е прав? Според теб Америка ще спре парите, които получаваме от търговията
