— Мадж е голям противник на алкохола. — Кети беше изпълнявала съветите й с Кайл и Кейти. Бременността не беше шега работа. Животът е прекалено ценно нещо, за да се подлага на рискове.
38.
Развитие
Всичко ставаше по електронен път. Някога финансовото състояние на една страна се измерваше с броя на златните блокчета, които тя пазеше на сигурно и добре охранявано място или държавният глава ги носеше навсякъде със себе си в сандък. През деветнадесети век книжните банкноти намират вече широко приложение. Отначало те имат покритие в злато и в сребро и стойността им се измерва с тежината му. Но постепенно тази практика е прекратена, защото тези ценни метали са твърде тежки, за да бъдат прехвърляни от едно място на друго. Скоро и книжните банкноти стават прекалено много, за да ги носи човек със себе си. За обикновените граждани следващата стъпка са пластмасовите карти с магнитни ленти на гърба, чрез които при покупка вашите предполагаеми авоари могат да бъдат прехвърлени в сметката на някой друг. За големите корпорации и държавите нещата стоят още по-теоретично. Една държава определя стойността на валутата си, изчислявайки какво количество стоки и услуги са изработили гражданите й с ежедневния си труд. Това определя финансовото й състояние й то се приема за достоверно от другите държави и граждани по света. Това свое богатство тя може да разпраща чрез оптически или медни кабели и дори с помощта на сателитни връзки в други части на света, така че милиарди долари, лири стерлинги, йени или новите евро се прехвърлят от едно място на друго само с едно натискане на бутона. Този начин е много по-лесен и много по-бърз, отколкото да се товарят купища златни блокчета, но въпреки удобствата, които се предлагат, системата, по която се определя какво е валутното състояние на даден човек или държава, е изключително стриктна и в някои централни банки по света цифровият израз на богатството на дадена страна се определя до най-малките числа след десетичната точка. Системата позволява известни отсрочки за сделки, които са в процес на реализация, но техните срокове са точно определени по електронен път. Това, което се получава в крайна сметка като резултат, не е по-различно от преброяването на златните блокчета в съкровищницата на цар Крез. Новата система, която зависи от движението на електроните и фотоните от един компютър към друг, е дори по-точна и по-безпристрастна. Някога е можело оловни блокчета да се боядисат в жълто, за да се заблуди някой по-небрежен инспектор, но за да се излъже една компютризирана счетоводна система се иска много повече.
В Китай с подобни лъжи се занимаваше Министерството на финансите — незаконното отроче на една марксистка държава, пълна с бюрократи, които ежедневно се стараят да натворят колкото може повече абсурдни неща. Първият и най-лесен абсурд, защото той нямаше как да бъде избегнат, беше нейните ръководители да не се съобразяват с нищо от това, което бяха научили в университетите или на конгресите на комунистическата партия. За да се включат в световната финансова система, те трябваше да разберат и да съблюдават нейните правила, а не тези, на които ги бяха учили свещените за тях трудове на Карл Маркс.
Така че Министерството на финансите имаше нелеката задача да обяснява на комунистическите фанатици, че техният бог е фалшив и че техният безупречен теоретичен модел не може да проработи в реалния свят, поради което би трябвало да се съобразят с това, което напълно отричаха. Повечето от бюрократите в Министерството на финансите изпълняваха роля на наблюдатели и приличаха на деца, играещи компютърна игра, която не разбират, но въпреки това тя им харесва. Някои от тях дори се оказват доста изобретателни и я играят добре. Понякога даже успяват да сключат добри търговски сделки. Подобни хора получават повишения в министерството и биват ценени. Някои дори ходят на работа със собствени коли и се сприятеляват с новата класа на местните индустриалци, които са се отърсили от идеологическите си задръжки и действат като капиталисти в една комунистическа страна. Това носи пари на държавата и техните политически господари проявяват към тях благосклонно отношение, но не и уважение. Отнасят се като към добро овчарско куче. Индустриалците работят в тясно сътрудничество с Министерството на финансите и по този начин въздействат на бюрократичната машина, която се разпорежда със средствата, които се спечелили за страната си.
В резултат от всичко това Министерството на финансите неотклонно и не много бавно изневерява на марксизма, навлизайки в твърде мъглявия свят на социалистическия капитализъм — свят без истинско име и идентичност. Всъщност всеки министър на финансите малко или повече се отклонява от марксизма, независимо колко предан му е бил преди, защото един по един всички виждат, че страната им трябва да излезе на международния пазар, а за да стане това, трябва да играе по правилата. Между другото, тази игра донася на Китайската народна република такъв просперитет, какъвто не можаха да й осигурят нито Маркс, нито Мао.
Пряката последица от този неизбежен процес беше, че министърът на финансите беше кандидат, а не член на Политбюро. Той можеше да взема отношение по въпросите, но нямаше право на глас и думите му трябваше да се преценяват от хора, които никога не си даваха труда да вникнат в тях и в света, в който той беше принуден да действа. Фамилното име на този министър беше Цян, което приблизително означаваше монети, пари. Той беше на този пост от шест години. По професия беше инженер. Беше строил железопътни линии в североизточната част на страната в продължение на двадесет години и за това, че се беше справил добре, беше стигнал до този пост. Всъщност той си вършеше добре работата като министър и международната общност признаваше това. Но на Цян Кун често му се налагаше да обяснява на Политбюро, че то не може да прави каквото си поиска. Поради това за тях появата му в съвещателната зала често беше толкова желана, колкото и на заразен от чума плъх. Качвайки се в служебната си кола, за да отиде на сутрешното заседание, Цян се опасяваше, че днешният ден се очертаваше да бъде тъкмо такъв.
Единадесет часа по-късно на „Парк авеню“ в Ню Йорк имаше друго съвещание. „Бътерфлай“ беше името на процъфтяваща верига магазини за облекло, от които купуваха богати американки. Благодарение на комбинацията от нови текстилни микровлакна и блестящ италиански дизайнер от Флоренция тя държеше шест процента от пазара в този бранш, а за Америка това бяха много пари.
Имаше обаче едно нещо. Всичките й платове се произвеждаха в Китайската народна република, в една фабрика в околностите на пристанищния град Шанхай и се крояха и превръщаха в дрехи в друга фабрика близо до град Янчън.
Президентът на „Бътерфлай“ беше едва на тридесет и две години и след десет години неуморен труд се канеше да осъществи една мечта, която имаше още от гимназията „Еразъм“ в Бруклин. Почти всеки ден след завършването на института „Прат“ той беше планирал и изграждал своя бизнес и сега беше ударил неговият час. Беше дошло време да си купи частен реактивен самолет, с който да пътува до Париж, когато му хрумне, къща на хълмовете в Тоскана и друга в Аспен, за да може наистина да живее, както заслужаваше.
Пречеше му само една дреболия. Пред неговия представителен магазин на „Парк авеню“ и 50-а улица се беше случило нещо толкова немислимо като пристигането на хора от Марс. Там се беше състояла демонстрация. Хора с дрехи на Версаче се бяха появили с плакати върху дървени дръжки, бяха се обявили против търговията с ВАРВАРИТЕ! и критикуваха „Бътерфлай“ за бизнеса й с такава страна. А на един плакат беше дори нарисувано китайското знаме със свастика по средата. Нищо в Ню Йорк не би се отразило по-зле на търговията ти от зловещия знак на Хитлер.
— Трябва да вземем бързи мерки — каза главният адвокат на корпорацията. Беше много ловък евреин, който беше превел „Бътерфлай“ през не едно минно поле, за да стигне до сегашния си успех. — Това може да ни унищожи.
Той не се шегуваше и останалите го знаеха. В този ден, за да влязат в магазина, покрай протестиращите бяха минали точно четири клиентки и една от тях върна нещо, като каза, че вече не иска да го има в гардероба си.
— Какво рискуваме да загубим — попита основателят и президент на управителния съвет.
— В реално изражение ли? — попита главният счетоводител. — Ами около четиристотин. — Имаше предвид четиристотин милиона долара. — До дванадесет седмици това ще ни ликвидира.
„Ликвидира“ не беше думата, която босът би желал да чуе. Да докараш една търговска верига за облекла до сегашното й състояние беше толкова трудно, колкото да преплуваш Атлантическия океан по време на годишната конференция на акулите. Тъкмо беше настъпил часът му и се беше натъкнал на ново минно поле, за което никой не го беше предупредил.
