— Ако преди това не напуснат преговорите.

— Няма да посмеят. — „Да си тръгнат просто така от Средното царство? Абсурд!“

— Има и още нещо, което е казал Грант. Без много заобикалки той подчертал, че ние имаме повече нужда от парите им, отколкото те от нас. И мисля, че тук той не бърка много.

— Техните долари не са ни по-нужни от нашия суверенитет. Да не си мислят, че могат да ни диктуват какви трябва да бъдат нашите вътрешни закони?

— Да, Цзян. Така си мислят. Придават изключително голяма важност на този инцидент.

— Двамата полицаи трябваше да бъдат застреляни за това, което направиха, но не можем да си позволим американците да ни налагат волята си за подобни неща. Неудобството от инцидента е едно нещо, а поставянето на КНР в неудобно положение е престъпление. Китай трябва сам да взема решенията си, а не да изпълнява поръчки отвън.

— Те наричат постъпката варварска — добави Шен.

— Варварска? И те ни казаха такова нещо?

— Знаете, че американците са много чувствителни. Често забравяме това. А и техните религиозни лидери имат известно влияние в тяхната страна. Нашият посланик във Вашингтон ни предупреди за това. Ще бъде по-добре, ако разполагаме с известно време нещата да се поуспокоят и наистина няма да е зле да накажем двамата полицаи, просто за да притъпим американската чувствителност. Но аз съм съгласен, че не можем да им позволим да ни диктуват каква трябва да бъде нашата вътрешна политика.

— А и този Грант казал, че онези им работи били по-големи от нашите. Така ли?

— Хю така ми каза. Нашите данни за него сочат, че той е борсов играч и е работил в тясно сътрудничество с министър Уинстън в продължение на много години. Евреин е, както много от тях…

— Техният външен министър също е евреин, нали?

— Министър Адлер ли?

— Да, евреин е — потвърди, след като помисли малко Шен.

— Значи Грант наистина е казал каква е тяхната позиция?

— Вероятно — отвърна външният министър Шен.

Цзян се облегна в стола си.

— Тогава и ти им дай да разберат каква с нашата. Следващия път, когато видиш Грант, му кажи: „Чоу ни ма де би“.

Това беше мръсна псувня, която в Китай можеш да си позволиш да кажеш на някого само ако имаш пистолет в ръката.

— Разбирам — отвърна Шен, давайки си сметка, че никога няма да каже подобно нещо на някого освен на дребен деловодител в министерството.

Цзян си тръгна. Трябваше да поговори с приятеля си Фан Ган.

През последната седмица още със събуждането Райън, а с него и семейството му свикнаха да очакват лоши новини. Той разбираше, че приема нещата твърде сериозно, когато на закуска децата започваха да му задават въпроси.

— Какво става с Китай, татко? — попита Сали, давайки още един повод на Райън да съжалява. Тя вече не му казваше „татенце“. А Джак държеше повече на това обръщение, отколкото на „господин президент“. От синовете си можеше да го очаква, но не и от дъщеря си. Сподели това с Кети, но тя му каза, че просто трябва да го преглътне.

— Не знаем, Сали.

— Предполага се, че ти знаеш всичко! — Освен това приятелките й в училище непрекъснато я питаха.

— Сали, президентът не знае всичко. Поне аз не знам — обясни той, вдигайки очи от страниците на сутрешното „Ранно пиле“. — А ако не си забелязала, телевизорът в кабинета ми винаги е включен на Си Ен Ен и на другите телевизионни канали, защото често пъти те ми казват повече, отколкото ЦРУ.

— Така ли? — учуди се Сали. Тя беше гледала прекалено много филми. Холивуд представяше ЦРУ като опасна, нарушаваща законите, антидемократична, фашистка и недобронамерена правителствена институция, която обаче знаеше всичко за всеки и беше убила президента Кенеди по някакви свои съображения, каквито и да бяха те. (Холивуд никога не каза какви.) Но това нямаше значение, защото която и кинозвезда да изпълняваше главната роля, до края на филма тя винаги успяваше да осуети зловещите планове на ЦРУ.

— Скъпа, в ЦРУ работят някои способни хора, но по същество това е просто още една правителствена служба.

— А ФБР и Сикрет сървис? — попита тя?

— Те са ченгета. Ченгетата са по-различни. И баща ми беше полицай. Нали си спомняш?

— Да — каза тя и се зачете в страницата „Стил“ на „Вашингтон поуст“, в която имаше комикси и други неща, които я интересуваха, главно свързани с такава музика, каквато баща й не одобряваше.

На вратата дискретно се почука и влезе Андреа. По това време на деня тя действаше и като негова лична секретарка. Предаде му съобщение от Държавния департамент. Райън го взе, прочете го и все пак успя да се сдържи да не удари с юмрук по масата заради децата.

— Благодаря, Андреа — каза й той.

— За нищо, г-н президент. — Специален агент Прайс О’Дей се върна в коридора.

Джак видя, че жена му го гледа. Децата не можеха да тълкуват израженията на лицето му, но жена му можеше. За Кети способността на Райън да лъже не струваше пукната пара и точно затова тя не се безпокоеше дали й е верен. Умението на Джак да се преструва беше като на двегодишно дете, въпреки многото уроци, които му беше дал Арни. Той срещна погледа й и й кимна.

Да, пак беше за Китай. Десет минути по-късно закуската беше изядена, телевизорът изключен и семейство Райън слезе долу, за да започне работа. Едни щяха да отидат на училище, други в детската градина на университета „Джон Хопкинс“, в зависимост от възрастта, придружавани неизменно от бодигардовете на службата за охрана. Джак целуна всички един по един, с изключение на малкия Джак — Запетайката, както го наричаше охраната, защото Джон Патрик Райън-младши не обичаше подобни лигавщини. „Не е лесно да имаш дъщери“, помисли си Райън, отправяйки се към Овалния кабинет. Там вече го чакаше Бен Гудли със сутрешната сводка за президента.

— Получихте ли съобщението на държавния секретар? — попита Картоиграчът.

— Да, Андреа ми го донесе. — Райън се отпусна във въртящия се стол, вдигна телефона и натисна един бутон.

— Добро утро, Джак — чу той гласа на държавния секретар, който беше успял да поспи малко на отварящото се канапе в кабинета си. За щастие в тоалетната му имаше и душ.

— Одобрявам. Връщай ги обратно — каза Фехтовачът на Орела.

— Кой ще им съобщи? — попита секретарят Адлер.

— Ти. Ние ще гледаме да не бием много на очи — каза президентът със слаба надежда в гласа.

— Добре — отвърна Адлер. — Нещо друго?

— Това е засега. О’кей. Дочуване, Скот. — Райън остави телефона. — Какво става в Китай — попита той Гудли. — Забелязва ли се нещо необикновено?

— Не. Има известно раздвижване сред войските, но това са обичайните им маневри. Най-активните сектори са на североизток и срещу Тайван. Активността е по-слаба в техния югозапад, северно от Индия.

— Китайците дали не завиждат на късмета, който руснаците извадиха с новооткритите залежи от петрол и злато?

— Би могло да се предположи, но нямаме сигурни сведения за това от никой от нашите източници. В края на краищата, всеки завижда на богатите си съседи. Това накара Саддам Хюсеин да нахлуе в Кувейт, въпреки че под собствените му пясъци има много петрол.

Никой от нашите източници, включително и Зорге, припомни си президентът. Той се замисли за секунда.