знаем, че можем да се справим с тези хора, ако се наложи.

— Някой трябва да им го каже, Клиф — отбеляза Грант. — Защото мисля, че още не са го разбрали. Държат се така, сякаш светът е техен, и си мислят, че могат да се правят на бабаити пред нас, а докато разберат, че не могат да постъпват така, ще си имаме още много неприятности с тях.

— Марк, тези неща се правят така и това е. На това ниво играта е такава.

— Така ли? — не се предаваше Грант. — Клиф, за тях това не е игра. Аз го виждам, но ти не го виждаш. След тази почивка пак ще се върнем там и те ще продължат да ни заплашват. Какво ще направим тогава?

— Няма да им обръщаме внимание. Как могат да ни заплашват?

— С поръчката за „Боинг“.

— Тогава „Боинг“ ще продава самолетите си на някой друг тази година — отвърна Рътлидж.

— Да бе. А какво ще стане с интересите на работниците, които ние представляваме?

— Марк, на това равнище ние решаваме големия проблем. Не се занимаваме с малките. — Рътлидж започваше да се ядосва от този борсов играч.

— Клиф, големите неща се правят от множество по-малки. Трябва да се върнеш там и да ги попиташ дали искат да ни продават стоките си. Защото ако искат, трябва да спазват правилата на играта. Те имат много по-голяма нужда от нас, отколкото ние от тях.

— Така не се говори с една велика сила.

— А ние велика сила ли сме?

— Най-великата — потвърди Рътлидж.

— Тогава откъде накъде те ще разговарят с нас по този начин?

— Марк, това ми е работата. Ти си тук като мой съветник, но за пръв път участваш в такава игра. Аз съм този, който я играе. Това е моя работа.

— Добре — каза с въздишка Грант. — Но когато ние играем по правилата, а те не, играта става малко тягостна. — Грант се отдалечи и остана за момент сам.

Градината беше доста хубава. Досега не беше участвал в такива преговори и не знаеше, че обикновено на тях винаги има някаква градина, където да се поразходят, след като в продължение на два-три часа са си говорили в заседателната зала. Но все пак беше разбрал, че това е мястото, където се върши истинската работа.

— Господин Грант?

Той се обърна и видя Хю Ма — дипломата шпионин, с когото беше разговарял преди.

— Здравейте, господин Хю — поздрави го Телескопът.

— Как според вас напредват преговорите? — попита китайският дипломат.

Марк не беше съвсем сигурен какъв смисъл влага в думите този човек.

— Ако това се нарича напредък, тогава не бих искал да зная кое според вас е обратното.

Хю се усмихна.

— Е, понякога по-оживената размяна на мнения е по-интересна от скучния вариант.

— Така ли? Изненадан съм от това, което виждам. Винаги съм смятал, че дипломатическият диалог се води много по-любезно.

— Да не искате да кажете, че този не е?

Грант пак се запита дали онзи просто не се опитва да го накара да захапе въдицата, но реши да го прати по дяволите. Всъщност този правителствен пост не му и трябваше. Поемайки го, той беше понесъл значителни лични загуби от порядъка на няколко милиона долара. Това не му ли даваше право да каже какво мисли?

— Хю, вие ни обвинявате, че сме заплашвали вашия суверенитет, защото възразяваме срещу убийствата, извършени от ваши хора, и то пред телевизионните камери. На американците не им харесва, когато виждат как убиват хора пред очите им.

— Те нарушиха нашите закони — напомни му Хю.

— Може би — съгласи се Грант, — но в Америка, когато някой наруши закона, ние го арестуваме и го изправяме пред съд със съдия и съдебни заседатели, както и с адвокат в негова защита, за да се гарантира, че процесът ще бъде справедлив, а не пускаме куршум в главата на човек, който държи новородено дете.

— За съжаление, така стана — почти призна Хю. — Но както ви казах, тези хора нарушиха закона.

— И тогава вашите ченгета изпълниха ролята едновременно на съдии, съдебни заседатели и екзекутори, Хю. За американците това е варварска постъпка.

Думата „варварска“ изглежда, че най-после попадна в целта.

— Америка не може да разговаря с Китай по този начин, господин Грант.

— Вижте какво, господин Хю. Това си е ваша страна и вие може да си я управлявате както намерите за добре. Нямаме намерение да водим война с вас за онова, което правите вътре в нея. Но няма закон, който да ни накара да правим бизнес с вас, и затова ние можем да престанем да купуваме вашите стоки. Искам да ви съобщя нещо: американският народ ще престане да купува вашите стоки, ако вие продължите да вършите подобни неща.

— Вашият народ или вашето правителство? — попита Хю с многозначителна усмивка.

— Наистина ли сте толкова глупав, господин Хю? — отвърна му рязко Грант.

— Какво искате да кажете?

Грант видя, че последната обида го накара да свали маската на невъзмутимост.

— Искам да кажа, че Америка е демокрация. Американците вземат много решения абсолютно самостоятелно и едно от тях е за какво да харчат парите си. Средният американец няма да купи нещо от един варварин. — Грант млъкна за момент. — Ето, вижте, аз съм евреин. Преди 60 години Америка се издъни. Ние виждахме какво правят Хитлер и нацистите в Германия и не действахме навреме, за да ги спрем. Пропуснахме момента и много хора загинаха безсмислено. Гледал съм филми по телевизията за това още когато носех къси панталонки. Няма да допуснем това да се повтори и когато хора като вас вършат такива неща, каквито видяхме, те запалват лампата в главите на американците, която им напомня за Холокоста. Разбрахте ли ме сега?

— Не можете да разговаряте с нас по този начин.

Пак старата изтъркана плоча!

Вратите се отвориха. Беше време да се връщат вътре и да подновят дипломатическия спор.

— Ако вие продължавате да накърнявате нашия национален суверенитет, ще купуваме от другаде — каза му Хю с известно задоволство.

— Добре, ние можем да направим същото. Но вие имате повече нужда от парите ни, отколкото ние от вашите стоки, господин Хю. — Най-после сигурно ме разбра, помисли си Грант. Сега лицето на китаеца наистина изразяваше някакви чувства. Потвърдиха го и думите му:

— Никога няма да отстъпим пред американските нападки срещу нашата страна.

— Ние не нападаме вашата страна, Хю.

— Но заплашвате нашата икономика — отвърна той, когато стигнаха до вратата.

— Нищо не заплашваме. Аз ви казвам, че моите съграждани няма да купуват стоки от страна, която извършва варварски действия. Това не е заплаха, а декларация. — Което беше дори по-голяма обида, но Грант не осъзнаваше напълно това.

— Ако Америка ни накаже, ние също ще я накажем. Безсмислено беше да продължава спора. Грант отвори вратата, но се спря и се обърна към дипломата шпионин:

— Хю, онези ви работи не са толкова големи, за да можете да се състезавате с нас по далечно пикаене. — Казвайки това, той влезе вътре.

Половин час по-късно пак излезе. Вътре се размениха остри реплики и всяка от страните видя, че този ден нямаше защо да продължават повече. Грант обаче изпитваше силни подозрения, че когато във Вашингтон разберат как е преминало сутрешното заседание, преговорите щяха да бъдат прекъснати.

В продължение на два дни той щеше за изпитва несгодите от бързата смяна на часовите пояси, но щеше да си бъде пак в кабинета на Петнайсета улица. Изненада се, когато разбра, че с нетърпение очаква този момент.