Двеста шейсет и пета мотострелкова дивизия се състоеше от три полка срочно служещи. Това бяха руснаци, които не бяха поискали да се откачат от военната служба. Това означаваше, че може да са патриоти или глупаци, или апатични, или толкова отегчени от живота, че перспективата да бъдат две години в униформа, да се хранят зле и да не им се плаща добре не им се струваше чак толкова голяма жертва. Един такъв полк наброяваше около 1 500 войници, с 500 по-малко, отколкото би трябвало да бъде. Хубавото беше, че към всеки полк имаше танков батальон и че всичката механизирана техника ако не беше нова, то поне беше скоро произведена и сравнително добре поддържана. Дивизията обаче нямаше танков полк, а това беше първото нещо, което дава възможности за нападение на една мотострелкова дивизия. Към нея нямаше и противотанков батальон, въоръжен с противотанкови оръдия „Рапира“. Това бяха остарели оръжия, но въпреки това Бондаренко ги харесваше, защото като млад кадет преди повече от 40 години се беше упражнявал на тях. Новият модел бронетранспортьор беше приспособен да носи и противотанкова ракета АТ-6, която в НАТО наричаха „Спирала“. Това беше „Милан“ — руската версия на натовската, наречена така в чест на някакъв безименен шпионин на КГБ от 80-те години. Руските войници я наричаха „Чукът“, защото беше лесна за използване въпреки сравнително малката й бойна глава. Всеки БТР имаше по 10 такива ракети, което до голяма степен компенсираше липсата на батальон с противотанкови оръдия.

Това, което безпокоеше Бондаренко и Алиев най-много, беше липсата на артилерия. Исторически погледнато, това беше най-добре обучената част от руските въоръжени сили, но тя беше представена наполовина във войските от Далекоизточния военен окръг. Батальони заместваха цели полкове. Обяснението беше, че по протежение на границата с Китай имаше изградена отбранителна линия, по която имаше добре снабдени и укрепени артилерийски позиции, макар и остарели, но с обучен персонал и големи запаси от снаряди, които можеха да се изсипят върху предварително набелязани цели.

Генералът се мръщеше на теснотията в служебната му кола. Това беше наградата за проявените от него способности и енергичност. Но един добре подготвен и добре обучен военен окръг не би имал нужда от човек като него. Способностите му бяха нужни в такава помийна яма като тази тук. Как няма поне веднъж един добър офицер да получи награда за това, че се е справил добре, вместо ново предизвикателство, както обичат да го наричат! Той изсумтя. Явно няма да е в този живот. Нагаждачите успяваха да получат по-добри райони, които не бяха изправени пред непосредствена заплаха и имаха достатъчно техника, за да се справят с нея.

Най-голямата му грижа беше положението с авиацията. От всички руски родове войски военновъздушните сили бяха пострадали най-много от падането на Съветския съюз. Някога в Далечния изток имаше ескадрили от тактически изтребители бомбардировачи, които трябваше да се справят със заплахата от американските самолети на бази в Япония или на самолетоносачи в Тихия океан И БЯХА отделно от силите, които трябваше да стоят срещу китайците. Сега вече нямаше такова нещо. Сега той разполагаше може би с петдесетина използваеми самолета в театъра на бойните действия и техните пилоти едва ли имаха повече от 70 летателни часа годишно, което не беше достатъчно дори да се научат да излитат и да кацат безопасно. Това бяха 50 модерни изтребителя главно за бойни действия въздух-въздух, а не въздух-земя. Имаше още неколкостотин други, които ръждясваха в базите главно в покрити хангари, за да бъдат на сухо, с прогнили гуми и строшени вътрешни пломби. Те не се използваха поради липсата на резервни части, което принуди почти целия руски въздушен флот да стои на земята.

— Знаеш ли, Андрей, спомням си времето, когато светът трепереше от страх пред нашата армия. Сега те се тресат от смях, и то тези, които си правят труда да ни забележат. — Бондаренко отпи глътка водка от манерката. Отдавна не беше пил алкохол по време на служба, но беше студено, тъй като парното в колата не работеше, а той имаше нужда да се утеши с нещо.

— Генадий Йосифович, нещата не са чак толкова зле, колкото изглеждат…

— Съгласен съм! Те са по-зле! — изръмжа командващият Далекоизточния военен окръг. — Ако китайците дойдат от север, ще се науча да ям с пръчици. Винаги съм се чудил как го правят — каза той с кисела усмивка. Бондаренко винаги гледаше на нещата от смешната страна.

— Но в друго отношение ние сме силни. Имаме хиляди танкове, другарю генерал.

Това беше вярно. Бяха прекарали сутринта в инспектиране на чудовищните халета, пълни с танкове от Т-34/85, произведени в Челябинск през 1946 година. С някои от оръдията им изобщо не беше стреляно. Германците трепереха от страх, когато виждаха тези танкове да се появяват на хоризонта, но те бяха това, което са — танкове от Втората световна война, повече от 900 на брой, достатъчно, за да се окомплектоват три дивизии. Имаше дори обслужващи ги войници! Двигателите все още работеха, поддържани от внуците на мъжете, които бяха водили бой с тях срещу фашистите. В същите халета бяха и снарядите за 85- милиметровите оръдия, някои произведени през 1986 година. Светът беше полудял и Съветският съюз със сигурност също беше полудял, щом като бе запазил такива антики и харчеше пари за тяхната поддръжка. И дори сега, десет години след разпадането на съветската държава, бюрократичната инерция все още продължаваше да изпраща войници в халетата, за да поддържат тази старинна колекция. С каква цел? Никой не знаеше. Трябваше да накара хората от архива да издирят документите, въпреки че това можеше да бъде интересно за някой историк с чувство за хумор. Бондаренко имаше други неща за правене.

— Андрей, оценявам желанието ти да гледаш по-леко на всяка ситуация, но ние трябва да виждаме реално нещата тук.

— Да, другарю генерал. Но ще минат месеци, докато получим разрешение да прекратим тази операция.

— Вероятно си прав, Андрюшка. Но аз си спомням една история за Наполеон. Той поискал да се засадят дървета по протежение на френските пътища, за да прикриват минаващите по тях войски. Един щабен офицер му казал: Но, маршале, ще са нужни 20 години дърветата да пораснат достатъчно, за да бъдат използвани за тази цел. А Наполеон отговорил: Да, така е. Значи трябва да започнем веднага! Така че, полковник, ще се заемем с тази работа веднага.

— Както кажете, другарю генерал.

Полковник Алиев знаеше, че идеята е добра. Само се питаше дали ще има достатъчно време да изпълни всички добри идеи. Освен това войниците в танковите халета бяха доволни. Някои от тях дори ходеха с танковете да се упражняват на открито, откарваха ги до най-близкия полигон и дори стреляха от време на време с оръдията. Един млад сержант му беше казал, че му прави удоволствие да се качва на тях, защото така филмите за войната, които гледал като дете, му изглеждали по-реални. И такива неща ти говори един войник, помисли си полковник Алиев. Филмите му изглеждали по-реални! Дрън-дрън.