— Той мислил ли е някога да става йезуит? — попита Джак с усмивка.
— Баща ми е проповедник, но не е абсолютен светец. Целомъдрието би било нещо прекалено за него — отвърна Роби.
След това картината се смени с международното летище „Леонардо да Винчи“ край Рим, където „Боинг“ 747 на „Алиталия“ току-що беше кацнал и в момента се отправяше към изходите. Под него се виждаше един камион, а до камиона няколко коли на Ватикана. Вече бяха съобщили, че официалното погребение на кардинал Ренато ди Мило ще се състои в базиликата „Свети Петър“ и Си Ен Ен ще го предава пряко, заедно със „Скай нюз“, „Фокс“ и всички други големи телевизионни компании.
В Мисисипи Хошая Джексън слезе бавно от амвона, когато свърши и последния псалм. Той се отправи с достойнство към изхода, приемайки поздравленията на богомолците.
Това му отне повече време, отколкото беше очаквал. Всеки от тях искаше да му стисне ръката и да му благодари за посещението. Изявата на гостоприемство надмина и най-оптимистичните му очаквания. Нямаше съмнение, че тя беше искрена. Някои настояваха да си поговорят малко с него, но бяха избутвани от напиращата тълпа по стълбите чак до паркинга. Хошая преброи шест покани за вечеря и десет запитвания за неговата църква, както и за това дали се нуждае от нещо. Накрая остана само един мъж на около 70 години, с побеляла коса и с нос на пияница. Приличаше на човек, който бе стигнал до помощник-майстор в дъскорезница.
— Здравейте — каза любезно Джексън.
— Пасторе — отвърна мъжът, като явно се чувстваше неудобно, но очевидно искаше да каже още нещо.
Хошая често беше забелязвал хора в подобно състояние.
— Мога ли да ви помогна с нещо, сър?
— Пасторе… Преди години… — гласът му заглъхна отново. — Пасторе — започна пак той, — отче, аз съгреших.
— Всички грешим, приятелю. Бог го знае. Затова той изпрати сина си да дойде сред нас и да опрости греховете ни. — Пасторът сложи ръка върху рамото на човека, за да го успокои.
— Аз бях в ку-клукс-клан, пасторе. Върших грешни неща… Аз… вредях на негрите, защото ги мразех, и аз…
— Как е името ви? — попита любезно Хошая.
— Чарли Пикет — отвърна мъжът.
Тогава Хошая се сети. Той помнеше имена. Чарлз Уърлтингтън Пикет беше Велик магьосник на местния клон на ку-клукс-клан. Никога не беше осъден за някакво голямо престъпление, но навремето името му честно се споменаваше.
— Господин Пикет, тези неща са ставали преди много години — припомни той на човека.
— Аз никога… никога не съм убивал. Честна дума, пасторе, никога не съм го правил — настоя Пикет с треперещ от отчаяние глас. — Но познавах тези, които го правеха, и не казах на полицията. Не им казах също да не го правят… Боже господи! Не знам как съм могъл да бъда такъв, пасторе. Аз бях… Аз бях…
— Господин Пикет, съжалявате ли за греховете си?
— Да, Боже, да, пасторе. Молих се за прошка, но…
— Няма но, господин Пикет. Бог е простил греховете ви — каза Джексън с най-любезен глас.
— Сигурен ли сте?
Той се усмихна и кимна:
— Да, сигурен съм.
— Пасторе, ако ви трябва помощ за църквата, за поправка на покрива или нещо друго, обадете ми се. Това е божи дом. Може да не съм го познавал винаги, но вече го зная, сър.
Той вероятно никога в живота си не бе нарекъл един негър „сър“, освен ако в главата му не е бил опрян пистолет.
Значи все пак един човек се беше вслушал в проповедта му и беше научил нещо от нея — каза си пасторът. А това не е никак лошо.
— Пасторе, трябва да се извиня за всички свои лоши думи и мисли. Никога не съм го правил, но сега трябва да го направя. — Той сграбчи ръката на Хошая. — Пасторе, много съжалявам. Много съжалявам за нещата, които съм правил някога, и моля да ми простите.
— Господ Бог е казал: Върви и не съгрешавай повече! Пише го в Евангелието, господин Пикет. Бог дойде, за да опрости греховете ни. Вече е опростил и вашите.
Накрая очите им се срещнаха.
— Благодаря, пасторе.
— Бог да ви благослови, сър.
— Да благослови и вас.
Хошая Джексън проследи с поглед как човекът се отдалечи и се качи в пикапа си, питайки се дали току-що не беше спасил една душа. Ако беше така, Скип щеше сигурно да бъде доволен от своя черен приятел, с когото никога не беше могъл да се запознае.
32.
Коалиционен сблъсък
Пътуването с кола от летището до Ватикана беше дълго. Всеки метър от него бе заснет с камери от движещия се с голяма скорост кортеж, докато накрая той навлезе в площада „Свети Петър“. Там чакаше взвод швейцарски гвардейци, облечени в униформи в пурпурно и златисто по дизайн на Микеланджело. Няколко от тях свалиха контейнера с църковния служител, загинал като мъченик в далечната страна, и го внесоха през високите бронзови врати в потъналата в полумрак просторна църква, където на следващия ден самият папа щеше да отслужи литургия в памет на починалия.
Сега обаче нещата не опираха само до религията, като изключим обществеността. За президента на Съединените щати този случай повдигаше държавнически въпроси. Оказа се, че в края на краищата Том Джеферсън е бил прав. Властта на правителството произтича пряко от народа и сега Райън трябваше да действа така, че народът да одобри действията му, защото излизаше, че това не е неговата държава, а тяхната.
Едно нещо влоши още повече ситуацията. Тази сутрин Зорге беше пратил още един доклад. Той пристигна със закъснение на бюрото на президента, защото Мери Пат Фоли искаше да се увери повторно, че преводът е точен.
В Овалния кабинет бяха също Бен Гудли, Арни ван Дам и вицепрезидентът.
— Е? — попита ги Райън.
— Мръсници — обади се пръв Роби. — Ако наистина гледат на нещата по такъв начин, не трябва да им продаваме и конски фъшкии. Дори летците-изтребители от военноморските сили не говорят след нощно бойно дежурство по такъв начин.
— Много са безцеремонни — съгласи се Бен Гудли.
— Нямат поведение на политически лидери — обобщи Ван Дам.
— Как би реагирал баща ти на подобна информация, Роби? — попита Райън.
— Първоначалната му реакция сигурно щеше да е като моята: Да посипем копелетата с атомни бомби. После щеше да си спомни какво означава истинската война и щеше да се поуспокои. Джак, трябва да ги накажем.
Райън кимна.
— Добре, обаче ако прекъснем търговските връзки с КНР, първите, които ще бъдат засегнати от това, ще бъдат онези нещастници, които работят в нашите заводи.
— Така е, Джак, но кой ги превръща в заложници, добрите или лошите момчета? Някой винаги може да каже подобно нещо, но ако страхът да не им навредим ти пречи да действаш, тогава ти просто им гарантираш, че за тях нещата никога няма да се подобрят. Не можеш да си налагаш подобно ограничение, защото сам се превръщаш в заложник — завърши Котаракът.
В този момент телефонът иззвъня. Райън вдигна слушалката, ядосан, че ги прекъсват.
— Държавният секретар Адлер иска да говори с вас, господин президент. Каза, че е важно.
