За адмирал Манкузо повдигнатите въпроси бяха същите, но от малко по-различен ъгъл. Той ставаше рано и успя да хване съобщението на Си Ен Ен като всички останали. Бригадният генерал Майк Лар също го беше гледал.

— Е, Майк, за какво е всичко това? — попита главнокомандващият въоръжените сили на САЩ в Тихоокеанския район, когато неговият началник на разузнаването пристигна за сутрешната сводка.

— Голяма каша, адмирале. Онези свещеници са си пъхали носовете където не трябва и са си платили за това. ВНА сериозно се е вкиснал. — ВНА беше кодовото съкращение на Върховния национален авторитет, т.е. президентът Джак Райън.

— Какво трябва да знам за цялата история?

— Ами, като начало отношенията между Америка и Китай могат да се изострят. Това вероятно ще се отрази и на работата на нашата търговска делегация в Пекин. Ако отражението бъде прекалено силно, тогава… — той не се доизказа.

— Кажи ми какъв може да бъде най-лошият вариант — нареди командващият.

— В най-лошия случай позицията срещу КНР ще получи всенародна подкрепа, ние ще отзовем делегацията, а и посланика си, и за известно време в двустранните отношения ще настъпи силно захлаждане.

— И тогава какво?

— Тогава… Това е по-скоро политически въпрос, но няма да е зле да го приемем малко по-сериозно, сър — каза Лар на боса си, който по принцип се отнасяше сериозно към всичко.

Манкузо погледна към картата на Тихия океан на стената.

Самолетоносачът „Ентърпрайз“ беше отново в открито море и участваше в маневри между остров Маркус и Марианските острови. „Джон Стенис“ беше в пристанището на Пърл Харбър. „Хари Труман“ беше на път за Пърл Харбър, след като направи голямата обиколка през нос Хорн. Съвременните самолетоносачи бяха твърде големи за Панамския канал. „Линкълн“ завършваше ремонта си в Сан Диего и скоро щеше да излезе в открито море. „Кити Хоук“ и „Индипендънс“ бяха два стари самолетоносача с дизелови двигатели и се намираха в Индийския океан. Дотук той имаше късмет. За първи път от години Първи и Седми американски флот имаха шест напълно оперативни самолетоносача. Така че ако той трябваше да демонстрира сила, имаше с какво да накара хората да се замислят. На негово разположение бяха и самолетите на военновъздушните сили. Трета дивизия на морската пехота и двайсет и пета лека пехотна дивизия бяха на база в Хавай и не влизаха в сметката. Флотът можеше да се сблъска с китайските комуняги, а също и военновъздушните сили, но той нямаше нужните десантни средства, за да нахлуе в Китай. Освен това не беше чак толкова луд, за да си помисли, че това ще бъде разумен начин за действие при каквито и да било обстоятелства.

— Какво имаме в Тайван в момента?

— „Мобайл бей“, „Майлиус“, „Чандлър“ и „Флетчър“ развяват флага там. Фрегатите „Къртис“ и „Рейд“ участват в маневри с военноморските сили на Република Китай. Подводниците „Ла Йола“, „Хелен“ и „Тенеси“ плават във водите на пролива Формоза или покрай китайското крайбрежие, за да следят корабите на техния флот.

Манкузо кимна. Той обикновено държеше близо до Тайван няколко модерни надводни бойни кораба. „Майлиус“ беше разрушител от клас „Бърг“, а „Мобайл бей“ беше кръстосвач. И двата имаха на борда си радарна система „Егида“, за да предпазят Тайван от евентуална ракетна заплаха срещу острова. Манкузо не мислеше, че китайците ще бъдат толкова глупави да нападнат град, в чието пристанище има кораби на американския боен флот, а и радарните системи „Егида“ имаха голям шанс да спрат всичко, което лети в техния обсег. Но човек никога не знае и ако този инцидент в Пекин се раздуе повече… Той вдигна телефона на командващия надводните кораби в Тихоокеанския боен театър, който беше адмирал с три звезди.

— Да — отвърна вицеадмирал Ед Голдсмит.

— Ед, Бърт е. Какво е материалното състояние на корабите ни в пристанището на Тайпе?

— Ти във връзка с показаното по Си Ен Ен ли се обаждаш?

— Да — потвърди главнокомандващият.

— Ами, много добро. Не ми е известно нещо да им липсва. Те са там на рутинно приятелско посещение. Пускат хора да разглеждат корабите и т.н. Екипажите прекарват много време на брега.

Манкузо не попита какво правят на брега. Някога и той беше млад моряк, въпреки че никога не беше ходил в Тайван.

— Няма да навреди да бъдат по-нащрек.

— Ясно — потвърди вицеадмиралът.

Манкузо не трябваше да казва нещо повече. Сега корабите на ротационен принцип щяха да преминат в бойна готовност 3. На някои от тях радарната система „Егида“ щеше да работи непрекъснато. Хубавото на корабите с такава система беше, че можеха да преминат от почти нулева до пълна оперативна готовност само за шейсет секунди. Нужно беше само да се завъртят няколко ключа. Трябваше обаче да внимават. Радарната система „Егида“ излъчваше толкова енергия, че можеше да опържи всяко електронно устройство на мили около себе си. Всичко зависеше от начина, по който се насочваха електронните лъчи, а той се контролираше с компютър.

— Добре, сър, веднага ще наредя каквото трябва.

— Благодаря, Ед. По-късно ще те информирам най-подробно.

— Да, да — отвърна вицеадмиралът. Щеше веднага да се обади на своите помощници.

— Има ли нещо друго? — попита Манкузо.

— Не сме чули нищо конкретно от Вашингтон, адмирале — каза на боса си бригаден генерал Лар.

— Знаеш ли какво е хубавото на главнокомандващия, Майк? Разрешено ти е да мислиш малко самостоятелно.