суперкомпютър и сателит с други два склада. Така можеха да се водят сложни и напълно реалистични битки по електронен път. Системата беше страхотно скъпа и не можеше да замени напълно реалната бойна обстановка, но въпреки това нямаше равна на себе си като средство за обучение.
— Генерале, времето, прекарано в Югославия, не беше много от полза за момчетата на Лайсъл — каза Бойл.
— Знам — съгласи се Дигс. — Все още нямам намерение да съсипвам кариерата на когото и да било.
Бойл се извърна към него и се усмихна.
— Добре, сър. Ще разпространя новината.
— Какво мислиш за германците?
— Познавам началника им, генерал-майор Зигфрид Модел. Много добър е. Страхотен е и на карти. Внимавайте с него, генерале.
— Това доказано ли е?
До неотдавна Дигс беше командващ Националния учебен център и от време на време беше опитвал късмета си в Лас Вегас, който по шосе номер I-15 беше само на два часа път от поделението.
— Сър, знам какво си мислите, но бъдете внимателен — предупреди боса си Бойл.
— А как сме със стрелбата с истински муниции? — попита командващият 1-ва бронетанкова дивизия.
— От известно време не сме го правили, сър, но симулаторите са почти толкова ефикасни, както и при стрелбата с истински снаряди — отвърна по вътрешната уредба Бойл. — Струва ми се обаче, че ще поискате да видите как вашите жабоци на вериги стрелят и с истински, генерале.
Бойл беше прав. Нищо не можеше да замени стрелбата с истински снаряди при един танк „Абрамс“ или в пехотна машина „Брадли“.
Наблюдението на пейката в парка беше дълга и тягостна работа. Разбира се, първо взеха кутията, отвориха я и намериха вътре два листа хартия, гъсто изписани с печатни букви на кирилица, но текстът беше с шифър. Затова листовете бяха преснети и изпратени за дешифриране. Оказа се, че не е лесно. Всъщност беше направо невъзможно, което накара хората от Федералната служба за сигурност да заключат, че китаецът (ако наистина беше той) беше възприел старата практика в КГБ и беше използвал текстове за еднократна употреба. На теория подобен шифър беше практически непробиваем, защото нямаше схема, формула или алгоритъм, чрез който да бъде разгадан.
Останалото беше вече само въпрос на чакане, за да се види кой ще дойде да вземе кутията.
Това отне дни наред. ФСС отдели за случая три коли, две от тях микробуси с камери, пригодени да снимат обекта отдалеч. Междувременно апартаментът на Суворов/Конев се наблюдаваше така зорко, като акциите на московската борса. Самият обект се следеше постоянно от десет опитни служители, повечето от които бяха обучени още от КГБ хора, специализирали се в преследването на шпиони, вместо следователите от отдел „Убийства“ на Провалов. Но това ставаше с тяхно разрешение, защото, технически погледнато, те все още отговаряха за случая. Той щеше да си остане при отдел „Убийства“, докато някой чужденец не вземе пакета под пейката.
Тъй като беше в парка, на нея редовно сядаха най-различни хора. Възрастни, които си четяха вестника, деца с комикси в ръце, момчета и момичета, държащи се за ръце, дори двама възрастни мъже, които всеки следобед се срещаха там, за да играят шах в малка магнитна кутия. След всяко такова посещение се проверяваше дали кутията си е на мястото и дали не е отваряна, но без резултат. На четвъртия ден хората започнаха да говорят, че това може да е някакъв номер. Може би беше начин за Суворов/Конев да провери дали някой не го следи. Ако е така, той е хитър кучи син, казваха си наблюдаващите. Обаче това вече им беше известно.
Развръзката настъпи на петия ден следобед и това беше човекът, който се надяваха да дойде. Казваше се Конг Дечи и официално се водеше като дребен дипломат. Беше на четиридесет и шест години, дребен на ръст и според картотеката на Министерството на външните работи, със скромни интелектуални способности. Това беше деликатен начин да се каже, че е тъпанар. Обаче според други този беше идеалният начин за прикритие на един шпионин. По същата причина хората от контраразузнаванията си пилееха времето, за да следят тъпи дипломати из целия свят, които в крайна сметка се оказваха точно такива, защото подобни хора имаше твърде много. Човекът се разхождаше небрежно заедно с още един китаец, който беше някакъв бизнесмен или се представяше за такъв. Седнаха и продължиха да разговарят, като често жестикулираха. В един момент вторият мъж се обърна, за да види нещо, което Конг му посочи. Тогава дясната ръка на Конг бързо и почти незабележимо се плъзна под пейката и взе кутията. Вероятно я замени с друга, преди да пъхне ръката в джоба си. Пет минути по-късно, след като изпушиха по цигара, двамата си тръгнаха и се отправиха към най-близката станция на метрото.
— Изчакайте — нареди на хората си по радиото командващият офицер от ФСС.
Те останаха още час по местата си, за да се уверят дали някой не наблюдава тайника от паркирана наблизо кола. По-късно човек от ФСС отиде при пейката, седна със следобеден вестник в ръка и взе пакета. Хвърли фаса си, с което подсказа на другите, че кутията е заменена с друга.
В лабораторията веднага се разбра, че кутията е с ключалка и всички съсредоточиха вниманието си върху нея. Веднага бе подложена на оглед с рентгенови лъчи и се видя, че вътре има батерия, някакви жици и полупрозрачен правоъгълник. Това бяха съставни части на пиротехническо устройство. Каквото и да имаше вътре, то явно беше ценно. На един опитен ключар му бяха необходими двадесет минути, за да отвори ключалката. Вътре имаше няколко листа фотографска хартия. Те бяха извадени и проявени. Бяха изписани на гъсто с безразборно подбрани букви на кирилица. Листовете бяха сгънати точно по същия начин, по който бяха намерени, а след това кутията, която приличаше на евтина табакера, беше върната обратно на мястото й под пейката.
— Е? — попита Провалов офицера от ФСС, който отговаряше за операцията.
— Следващия път, когато нашият обект изпрати съобщение, ще можем да го разчетем.
— И тогава ще знаем за какво става дума — продължи мисълта му Провалов.
— Може би. Поне ще знаем нещо повече, отколкото сега. Ще имаме доказателство, че Суворов е шпионин. Това мога да ти го обещая — каза човекът от контраразузнаването.
Провалов трябваше да признае, че не бяха се приближили повече до разплитането на случая с убийството, отколкото бяха преди две седмици, но нещата поне се раздвижиха, въпреки че навлизаха в още по-гъста мъгла.
— Какво ще кажеш, Майк? — попита Дан Мъри, отдалечен на осем часови зони.
— Все още няма нищо конкретно, шефе, обаче изглежда, че сега те преследват шпионин. Обектът се казва Клементий Иванич Суворов и сега живее под името Иван Юриевич Конев. — Рейли продиктува адреса. — Следите водят към него, поне така изглежда. Видяхме го да осъществява вероятен контакт с китайски дипломат.
— Какво ли ще означава това? — запита се на глас директорът на ФБР Мъри.
— Затруднявам се да ви отговоря, шефе, но очевидно случаят започва да става интересен.
— Ти, изглежда, си доста близък с Провалов.
— Той е добро ченге, сър, разбираме се.
Клиф Рътлидж не можеше да каже същото за отношенията си със Шен Танг.
— Реакцията на вашите медии по повод случая беше достатъчно негативна, но изказването на президента ви за нашата вътрешна политика е направо накърняване на китайския суверенитет! — почти изкрещя китайският външен министър за седми път след обяда.
— Министре — отвърна Клиф Рътлидж, — нищо подобно не би се случило, ако вашите полицаи не бяха застреляли акредитиран дипломат, а това, ако трябва да бъдем точни, не е съвсем цивилизован акт.
— Нашите вътрешни работи са си наш проблем — отвърна веднага Шен.
— Така е, господин министър, обаче Америка има свои ценности и ако искате от нас да уважаваме вашите, тогава ние бихме ви помолили да уважавате нашите.
— Намесата на Америка в китайските вътрешни работи започна да ни омръзва. Първо, вие признахте
