взаимоотношения, изградени и поддържани до ден днешен. Не можем да се откажем от оптимизма и надеждата.
Сенаторката се изправи, подаде куфарчето на един от помощниците си и приглади черната си пола. После каза:
— Генерале, вашата склонност към поучения е добре известна, но аз не обичам да ми четат лекции. Аз съм оптимистка и вярвам, че можем да решим проблемите на Америка. Но въпреки това аз не ще подкрепя Оперативния център като база за международна ремонтна бригада. Като интелектуален капацитет, да. Като разузнавателни ресурси, да. Като център за управление и справяне с кризисни ситуации на американска земя, да. Но като екип от международна организация за решаване проблемите на други страни, не. А за това, което току-що очертах като сфера на дейността ви, на вас ще ви е напълно достатъчен бюджетът, който съм ви осигурила.
Сенаторката кимна на Роджърс, протегна ръка на Марта и се изправи да си тръгва.
— Госпожо? — повика я Роджърс. Тя спря и се обърна. Беше висока почти колкото него. Ясносините й очи издържаха погледа му.
— Даръл Маккъски и Лиз Гордън по програма трябва да работят заедно върху един проект — каза Роджърс. — Предполагам, че сте чули за терористичната група, нападнала една снимачна площадка в Германия?
— Не — отвърна Фокс. — В сутрешния брой на „Пост“ нямаше нищо.
— Знам — каза той. „Вашингтон Пост“ и CNN бяха единствените източници на информация за правителствените служители. Той разчиташе именно на факта, че тя още не знае за случая. — Случило се е приблизително преди четири часа. Няколко души са убити. Боб Хърбърт е там по работа и иска съдействието ни.
— И вие смятате, че сме длъжни да подпомогнем германските институции в разследването? — попита тя. — Какви жизненоважни американски интереси са заплашени? Има ли икономическа възвръщаемост? Кои данъкоплатци дават пет пари?
Роджърс внимателно претегли думите си. Беше подхвърлил стръвта и Фокс мигновено я бе захапала. Ударът обаче щеше да е много болезнен за нея.
— Само двама — отвърна той. — Родителите на едно двадесетгодишно американско момиче, което най- вероятно е отвлечено от терористите.
Стоманеният синьо-сив поглед се размекна. Сенаторката потръпна конвулсивно.
— Вие, изглежда, не обичате да вземате пленници, нали, генерале?
— Когато врагът се предава, аз го щадя, госпожо.
Тя не откъсваше погледа си от него. Всичката мъка на света сякаш се бе събрала в тези очи и Роджърс се почувства опърлен от адски огън.
— Какъв отговор очаквате от мен? — запита тя. — Разбира се, че ще им помогнем да спасят момичето. Тя е американка.
— Благодаря ви — каза Роджърс. — И ужасно съжалявам. Понякога американските интереси се крият и в най-невинните ни на пръв поглед дейности.
17
Анри Торон и Ив Лан не бяха уморени. Поне вече не. Завръщането на Жан-Мишел ги бе разбудило, а телефонното обаждане на мосю Доминик ги бе разсънило съвсем.
Грешката беше на Жан-Мишел, разбира се. Те бяха изпратени да му бъдат телохранители, но той бе отишъл сам в клуба в Санкт Паули. Тримата бяха пристигнали в Германия в един след полунощ и Анри и Ив бяха играли на 21 до два и половина. Ако ги беше разбудил, щяха да го съпроводят, готови да го защитят от всички номера на хуните. Но не! Той ги бе оставил да спят.
— Защо мислите мосю Доминик ни изпрати с вас? — изрева Анри още щом видя Жан-Мишел. — За да спим в хотела?
— Не мислех, че ще има някаква опасност.
— Когато имаш работа с шваби, винаги трябва да имаш поне две наум — коментира Анри с гробовен глас.
Мосю Доминик бе позвънил тъкмо в момента, когато Ив завиваше бучки лед в една хавлия за окото на Жан-Мишел.
Работодателят им не повиши глас. Никога не го правеше. Просто им даде напътствия и ги изпрати на работа. Двамата знаеха отлично, че ще бъдат наказани с допълнителен месец работа без заплата, загдето са проспали задачата си. Обичайното наказание за първа простъпка. Тези, които повтаряха провала си, биваха изхвърляни. Срамът от унижението беше много по-болезнен, отколкото фалангата от кутрето, която биваха принудени да оставят в кошницата на една от малките гилотини на мосю Доминик.
Високият метър и деветдесет широкоплещест Анри пушеше цигара, а още по-високият Ив дъвчеше дъвка. В джоба на сакото си Ив държеше „Берета 92F4“, а Анри носеше белгийски двойнодействащ револвер GP. Задачата им беше пределно проста: отиват в клуба и принуждават хер Рихтер да се обади по телефона на мосю Доминик.
Сега чакаха пред клуба и когато вратата най-сетне се отвори, Анри потупа Ив по рамото.
Гигантски мъж прекрачи прага към улицата и Анри моментално заби пистолета си корема му и му каза да влиза обратно.
— Nein — отвърна той.
Или беше верен до смърт на господаря си, или носеше бронирана жилетка. Анри не си направи труда да повтаря заповедта си, а просто го спъна и го блъсна вътре. Гигантът се строполи със стон върху бара и Анри долепи дулото на пистолета си до челото му. Ив също извади пистолета си и изчезна в мрака.
— Рихтер — каза Анри. — Ou est il?
Мъжът му каза да върви по дяволите. Анри не знаеше немски, но го разбра от интонацията.
Французинът плъзна дулото до лявото око на гиганта и каза:
—
От мрака се обади нечий глас на френски:
— Никой не може да влезе в клуба ми и да дава заповеди. Пуснете Евалд.
От мрака изплува сумрачна фигура и седна на един стол.
— Казах да пуснете човека ми — повтори Рихтер. — Веднага.
Ив го приближи от дясната му страна. Рихтер дори и не го погледна. Анри не помръдна.
— Хер Рихтер — започна Анри, — моят компаньон ще набере един номер на телефона и ще ви подаде слушалката.
— Не и докато държите служителя ми под дулото на пистолета — изрече твърдо Рихтер.
Ив се приближи плътно до Рихтер и застана зад него. Германецът дори не помръдна. Анри загледа Рихтер в мрака. Имаше две възможности. Едната беше да пусне този Евалд. Това щеше да окуражи Рихтер и да усложни следващия етап на работата. Другата беше да застреля телохранителя. Това можеше да стресне Рихтер, но също така можеше да доведе и полицията. А дори и този подход не гарантираше, че Рихтер ще изпълни онова, което искат от него.
Инструкциите на мосю Доминик бяха да докарат Рихтер на телефона и да направят и другото, което им беше наредил. Не бяха дошли тук да демонстрират мускули.
Така че Анри пусна телохранителя. Евалд се надигна с негодувание, хвърли му гневен поглед и се приближи закрилнически към Рихтер.
— Всичко е наред, Евалд — каза германецът. — Тези хора няма да ме докоснат. Дошли са, за да ме накарат да се свържа с Доминик, доколкото разбирам.
— Господине — проговори едрият мъж, — няма да си тръгна, докато са тук.
— Наистина, Евалд, аз съм в безопасност. Тези хора може и да са французи, но не са глупави. А сега
