Компанията на Пол Худ напусна ресторанта в един и двайсет. Оставиха Боб Хърбърт в хотела, за да поддържа телефонна връзка относно нападението върху филмовата площадка, и отидоха до фабриката на Мартин Ланг, която се намираше на тридесет минути път северозападно от Хамбург, в Глюкщат.

Подобно на Хамбург, градчето се издигаше по двата бряга на Елба. За разлика от Хамбург обаче то беше малко старомодно — последното място, където Худ би очаквал да види модерен завод за микрочипове. Не че сградата приличаше кой знае колко на фабрика. По-скоро напомняше на преобърната пирамида, цялата покрита с тъмни стъкла.

— Бонбонче — подсвирна Стол.

— Наистина е красива — каза Ланг. — Беше конструирана по-скоро да отразява околностите, отколкото да ги нарушава.

— След като видяхме как комунистите са замърсили въздуха, водата и красотата на Източна Германия, започнахме да изпипваме още по-добре сградите, така че не само да допълват околната среда, но и да доставят удоволствие на работещите в тях — поясни Хаузен.

Триетажната сграда беше светла и просторна. Основният цех беше разделен на три секции. Веднага след входната врата се откриваше обширно открито пространство с миниатюрни кабинки, където хора работеха на компютри. Надясно се намираха редица офиси. А в далечния край, отвъд кабинките, зад една стъклена преграда, мъже и жени в лабораторни бели костюми, маски и шлемове работеха по сложния фоторедукционен процес, който превръщаше чертежите в мащаб едно към едно в микрочипове и печатни платки.

— Работи се от осем до пет с две почивки, една едночасова и една половин час — каза Ланг. — Имаме спортна зала и басейн в сутерена, а също и малки стаи с койки и душове за всеки, който иска да си почине или да се освежи.

— Мога да си представя какво ще стане, ако поставят койки и душове на работните места във Вашингтон — засмя се Стол. — Никой няма да си мръдне и пръста да свърши и най-малката работа.

След като показа на гостите сравнително малкия първи етаж, Ланг ги поведе към по-просторния втори. Още не бяха пристигнали, когато клетъчният телефон на Хаузен се обади.

— Може да са новини за нападението — каза Хаузен и се дръпна към близкия ъгъл.

Ланг показа на американците как чиповете се произвеждат масово на автоматизирани линии. Стол се влачеше подир групата, изучаваше таблата за управление и гледаше как работят камерите и щамповащите машини, които вършеха работа, навремето по силите единствено на човешките ръце. Той постави раницата си върху една маса и побъбри с една жена, която използваше микроскоп за проверка на отпечатаните схеми. Запита я дали може да хвърли един поглед през окуляра, а тя вдигна очи към Ланг, който й кимна. Стол погледна през окуляра и похвали жената за звуковата платка с чудесен дизайн.

После отидоха до асансьора да изчакат Хаузен.

— Уви — каза Ланг, — не мога да ви покажа лабораториите на третия етаж, където се провеждат изследователските и развойните дейности. Нищо лично, уверявам ви — продължи той, отправяйки поглед към Стол, — но се страхувам, че акционерите ни ще вдигнат бунт. Нали разбирате, работим върху една нова технология, която ще революционизира промишлеността.

— Разбирам — отвърна Стол. — Случайно тази нова технология да има нещо общо с квантуваните битове и принципа на суперпозицията от квантовата механика?

За втори път през този ден Ланг побледня и загуби дар слово.

— Е, и ние разбираме от тия неща — ухили се Стол и потупа раницата си.

Светът сякаш бе изчезнал за свилия се в ъгъла на лабораторията Рихард Хаузен. И въпреки че в ушите му звучеше гласът от кошмарното минало, той пак не можеше да повярва, че е истина.

— Как си, Хаузи? — попита го глас с френски акцент. — Помниш ли Сорбоната?

— Кой се обажда? — попита напрегнато Хаузен.

— Твоят приятел и състудент Жерар Дюпре — отвърна меко гласът.

Лицето на Хаузен пребледня. Гласът беше по-мек, по-спокоен, отколкото си спомняше. Но въпреки всичко можеше и да е Дюпре. За момент Хаузен просто не знаеше какво да каже. Главата му забушува от кошмарния колаж, нашарен с лица и образи.

Гласът го изтръгна от виденията му.

— Да, аз съм. Дюпре. Човекът, когото ти заплашваше. Човекът, когото предупреждаваше да не се завръща. Но аз се върнах. Сега съм Жерар Доминик, революционерът.

— Не вярвам — успя да каже Хаузен.

— Да ти напомня ли името на кафето? Името на улицата? — Гласът внезапно се втвърди. — Имената на момичетата?

— Не! — изръмжа Хаузен. — Това беше твое дело, не мое!

— Така твърдиш ти.

— Не! Така беше.

— Така казваш ти — повтори бавно гласът.

— Откъде взе този номер? — попита Хаузен.

На този свят няма нищо, което да не мога да получа, нито има човек, до когото да не мога да се добера.

— Но защо сега? Оттогава изминаха петнайсет години…

— Това е само един миг в очите на боговете. — Гласът се изсмя. — Боговете, които, между другото, искат да те съдят.

— Да ме съдят ли? — възкликна Хаузен. — За какво? Като разкажеш истината за престъплението си? Аз направих онова, което беше правилното…

— Правилното ли? — изсумтя гласът. — Дрън-дрън. Лоялност, Хаузи. Това е ключът към всичко. Лоялност и в добро, и в зло. Лоялност до последен дъх. Това е единственото нещо, което разграничава човека от второкачествените същества. А желанието ми да елиминирам второкачествените представители на човешкия род, Хаузи, започва с теб.

— Ти си все същото чудовище — заяви Хаузен. Ръцете му започваха да се потят. Трябваше да стисне слушалката с всичка сила, за да не я изтърве.

Не — отвърна гласът. — Аз съм още по-голямо чудовище. Дори не можеш да си представиш. Защото сега не само имам желанието да осъществявам намеренията си, но разполагам и със средствата да го върша.

— Ти ли? — възкликна Хаузен. — Баща ти създаде тези средства…

— Аз ги създадох! — изръмжа гласът. — Аз. Всичко съм направил аз. Баща ми просто имаше късмет след войната. Всеки собственик на фабрика тогава беше на върха. Обаче той беше същият глупак като теб, Хаузи. Макар че поне за разлика от теб, има достойнството да пукне. „Това е лудост“ — помисли Хаузен и каза:

— Дюпре. Или може би трябва да те нарека Доминик. Не знам къде си или в какво си се превърнал. Но аз също израснах. Много, много повече. Не съм онова колежанче, което си спомняш.