— Да?
— Добро утро, мосю Доминик. Аз съм, Жан-Мишел. Доминик хвърли поглед към часовника.
— Не е ли малко рано?
— Срещата беше кратка, мосю Доминик.
— Разкажи ми.
И Жан-Мишел му разказа. За лекцията, която му беше прочетена под изтезание, и за това как германецът се мислел за равен на мосю Доминик. Съобщи му и малкото информация за Доринг, която бе изтървал Рихтер.
Доминик изслуша разказа му, без да го прекъсне нито веднъж, а когато Жан-Мишел свърши, попита:
— Как е окото ти?
— Мисля, че ще се оправи — отвърна Жан-Мишел. — Уредих си час при лекар днес следобед.
— Добре — каза Доминик. — Знаеш, че не е трябвало да ходиш без Анри и Ив. Затова ги изпратих с теб.
— Знам, мосю — отвърна Жан-Мишел. — И съжалявам много за това. Просто не исках да смущавам хер Рихтер.
— И не си го смутил — каза Доминик. Гласът му беше спокоен, но тъмните му очи бяха изпълнени с гняв. — Анри там ли е?
— Да.
— Дай го на телефона — заповяда Доминик. — Но преди това ме чуй добре. Искам тази вечер да ги вземеш с теб.
— Да, мосю Доминик.
Значи новото фюрерче вече е порасло и се гаври с чуждите представители. Доминик не беше особено изненадан. Тщеславието на Рихтер го правеше идеалния слушател на собствената си преса. Това, плюс факта, че беше германец. Тия хора явно нямаха представа какво е това да унижаваш беззащитен човек.
Анри се обади и Доминик разговаря с него само няколко секунди. После изключи телефона и се облегна в креслото.
Рихтер все още беше прекалено слаб, за да бъде реална сила в Германия, но трябваше да бъде поставен на мястото му преди да стане силен. Твърдо, без никакви компромиси. Той все още беше първият избор на Доминик, но ако не можеше да го има, щеше да има Карин Доринг. Тя също беше независима, но също така имаше нужда от пари. А след като видеше споходилото Рихтер, щеше да прояви разум.
Поуспокои се, докато гледаше мрачния контур на гилотината. Също като Дантон, започнал кръстоносния си поход срещу монархията като умерен, Доминик щеше да става все по-жесток, защото иначе съюзниците и враговете му щяха да го мислят за слаб.
Работата беше доста деликатна. Рихтер трябваше да бъде вразумен, без да бъде отблъснат. Но както Дантон бе казал в една реч пред Законодателната комисия през 1792 година: „Смелост, още веднъж смелост и винаги смелост!“ Смелостта на гилотината, смелостта на убеждението. И тогава, както и в днешно време, от това се нуждаеха хората, решени да победят в революцията.
А той щеше да победи в тази революция. После щеше да уреди един стар дълг. Не с Рихтер, а с един друг германец. С човека, предал го през онази отдавна отминала нощ. Човекът, задействал цялата машина.
Щеше да унищожи Рихард Хаузен.
12
Вместо Джоди запищя противопожарната алармена инсталация.
Пушеците, просмукали се през вентилационната система, я бяха задействали. Пронизителният писък заглуши паниката на Джоди и я отрезви. Тя си пое дълбоко дъх, после издиша.
Опитваха се да взривят караваната.
Осъзна, че всяка секунда може да е последната в живота й. Бързо се приближи до прозореца, провря ръка между металните пречки и успя да го отвори. Притисна лице към прътите и загледа пламъците. Гореше някаква усукана дреха. Не беше натъпкана в резервоара. Просто лежеше отгоре му, а въздухът около нея осигуряваше кислорода за огъня. Провря ръка през прозореца и се опита да я стигне, но не можа.
— Господи, не!
Дръпна се рязко от металната решетка, отметна косата от очите си и се огледа. Трябваше да има нещо, с което да достигне горящата дреха. Мивка. Нещо в тоалетната, в мивката…
Мивката…
Да угаси огъня, но с какво? В банята нямаше нито кофа, нито нищо…
Забеляза ръчния душ, мигновено пусна водата, издърпа душа от куката и го дръпна към прозореца. Не й достигнаха само няколко сантиметра.
Пламъците вече почти бяха покрили гърловината на резервоара. Скимтяща от безсилие, Джоди пусна душа и сграбчи кърпата за ръце. Пъхна я в тоалетната чиния, после побягна към прозореца, протегна ръка навън, разлюля мократа кърпа и я пусна. Чу съскане и долепи лице до прътите.
Част от пламъците бяха угаснали. Част обаче още горяха. Имаше само една кърпа и тя вече я беше използвала. Бързо смъкна блузата си, смачка я и я натъпка в тоалетната чиния. Този път обаче я шляпна колкото сила имаше в стената на караваната. Не я пусна, а я остави долепена до стената, така че стичащата се вода да залее резервоара. После я издърпа, отново я накваси и я шибна в стената с още по- голяма сила. Водата шурна надолу, угасявайки и последните пламъчета. Тънък лютив пушек се издигна от металното тяло на резервоара. Най-сладкият мирис, достигал някога до ноздрите на Джоди.
— Да ти го начукам! — изрева Джоди. Не обичала да убива жени! Не че не обичаш, кучко! Не можа да ме убиеш!
Издърпа ръката си и облече мократа риза. Беше приятно студена. Погледна към вратата и каза уверено:
— Сега е твой ред.
Смъкна окачалката за хавлии от стената на душа, отиде до вратата на банята и натисна с рамо. Вратата се открехна на не повече от пръст, но и това беше достатъчно да пъхне окачалката в пролуката и да я използва като лост. Вратата бавно поддаваше под натиска й, а зад нея и онова, с което я бяха подпрели. След няколко минути успя да я отвори достатъчно, за да се провре.
Прекрачи преобърнатата маса, изтича до вратата и я отвори.
— Не успя да ме убиеш! — изръмжа отново тя и стисна юмруци. Обърна се и изгледа караваната.
Прониза я внезапна мисъл.
Ами ако онези очакваха да чуят експлозията? И ако нямаше експлозия, нямаше ли да се върнат?
Побягна изтощена към другата страна на караваната. Издърпа с една пръчка димящия парцал от резервоара, после се качи в кабината и включи запалката. Докато я чакаше да се нагрее, накъса парчета от подплатата на един куфар, после запали едно и се върна при резервоара.
С едно от парчетата подсуши мястото, напъха едно друго парче до половината в резервоара, използва горящото парче да подпали висящия от гърловината парцал и побягна към гората. През всичките си години на ревностен зрител на всякакви екшъни беше видяла как избухват множество коли и камиони. Те обаче бяха зареждани с внимателно поместени експлозиви, а не с пълен резервоар гориво. Нямаше никаква представа с каква сила щеше да избухне този.
Взривът я блъсна в гърба като огнен вихър и тя падна на земята. Отвсякъде заваляха парчета метал и пластмаса.
„Оставиха ме да умра — помисли тя. — Убиха и други хора. Какво им дава правото да лишават хората от живот?“
Хлипанията й постепенно затихнаха. Страхът обаче не искаше да си отиде така лесно. Едновременно с
