нейният собствен баща никога не е бил.
— Къде се намира сега папа Доринг? — запита Хърбърт.
— В гроба — отвърна Лиз. — Цироза на черния дроб. Умрял е, когато Доринг е била на петнадесет години, точно когато тя е станала политическа активистка.
— Добре — обобщи Хърбърт, — значи можем да приемем, че вече имаме представа за нашия противник. Тя с удоволствие изтребва мъже, не се отказва да изпраща на оня свят и представителките на нежния пол. Събира терористична група и кръстосва страната, нападайки обекти с чуждестранно участие. Защо? За да ги изплаши и прогони ли?
— На нея много добре й е известно, че не е в състояние да го постигне — каза Лиз. — Чуждите държави си имат посолства и бизнесът им ще продължи. По-вероятната причина е, че така си прави реклама, чрез която събира попълнения за армията си. Нещо, с което групира и останалите агресивни формирования около себе си. И между другото, Боб, това очевидно има ефект. За последните четири месеца, откакто файлът беше актуализиран, „Фойер“ е събрала хиляда и триста членове. Нарастват с темпо от двайсет процента за година. От тях двадесет активни бойци на щат се движат с нея от лагер на лагер.
— Знаем ли къде се намира поне един от лагерите й?
— Непрекъснато сменят местоположенията им — отвърна Лиз. — Във файла имаме три фотографии. — Тя ги извика една по една и прочете текста под всяка. — Едната е правена до едно езеро в Мекленбург, втората е от някаква гора в Бавария, а третата е снета някъде покрай границата с Австрия. Не знаем как пътуват, но ми се струва, че живеят на палатки.
— По всяка вероятност се придвижват с автобус или каравани — каза Хърбърт. Гласът му звучеше унило. — Партизански групи от такъв мащаб обикновено пътуват по определени схеми, установявайки редовни линии за снабдяване. Но с клетъчните телефони и доставките на пратки за една нощ те могат да организират прехвърлянията си навсякъде, където пожелаят. Колко лагера са ни известни?
— Само тези три — отвърна тя.
— Какво ще кажеш за помощниците й? — запита той. — На кого се обляга?
— Най-близкият й помощник е Манфред Пайпър. Присъединил се е към нея след като са завършили гимназия. Явно тя движи всички военни въпроси, докато Пайпър осигурява събирането на финансиите, прави проверка на желаещите да постъпят при тях и така нататък.
— Значи не разполагаме с кой знае какво, така ли?
— Имаме достатъчно да разберем какво я движи, но за да я заловим… страхувам се, че не — отвърна Лиз.
— Лиз, нашият германски домакин мисли, че е възможно тя да е организирала това нападение, за да раздаде реквизита за Дните на хаоса. Като погледнем списъка на политическите й цели, не е ли вероятно да е така?
— Мисля, че си на погрешен път — каза Лиз. — Как се казва филмът?
— „Тирпиц“. Предполагам, за бойния кораб. Лиз набра „Филми в процес на снимане“ от Интернет, провери и каза:
— Снимачната площадка е била политическата цел, Боб. Това е съвместна американо-германска продукция.
Искаш да кажеш, че освен реликвите от войната, американската част от екипа също може да е била целта?
— Точно така.
— Ясно — каза той. — Ще имам разговор с властите тук. Може и да почета с присъствието си някое от тия сборища, посветено на Дните на хаоса.
— Внимавай, Боб — каза Лиз. — Неонацистите няма да се просълзят, като видят ивалидната ти количка. Не забравяй, че…
— Знам — прекъсна я той. — Междувременно можеш да ми звъннеш, ако откриеш още нещо за тази госпожица или групата й.
— Непременно — каза Лиз. — Пази се.
11
Облицованата с дървени панели стая беше голяма и тъмна. Единствената светлина идваше от една лампа върху масивното бюро от махагон. Единствените предмети върху него бяха телефон, факсапарат и компютър, всички събрани в тесен полукръг. Рафтовете зад бюрото едва се забелязваха в полумрака. Върху тях имаше миниатюрни гилотини. Някои бяха работещи модели, направени от дърво и стомана. Други бяха от стъкло или метал; имаше и един пластмасов модел, продаван в Съединените щати.
Гилотините бяха използвани за публични екзекуции във Франция до 1939 година, когато убиецът Йожен Вайдман беше обезглавен пред затвора „Свети Петър“ във Версай. Доминик обаче не харесваше тия машини от по-късно време: гилотините с големи и солидни ведра, където да падат главите, с екрани да предпазват палачите от пръскането на кръвта, с амортизатори да смекчават удара на острието. Доминик обожаваше оригиналите.
От другата страна на бюрото сред призрачния мрак се помещаваше гилотина, висока два метра и четиридесет сантиметра, използвана по време на Френската революция. Не беше реставрирана. Вертикалните дървени греди бяха леко разядени, а напречната опора — излъскана от всички тела, които „Мадам Гилотен“ бе стискала в прегръдките си. Острието беше издърпано до връхната напречна греда, ръждясало от дъжда и кръвта. А ракитената кошница, също оригинална, беше протрита и оръфана. Доминик често оглеждаше остатъците от трици, използвани за измиването на кръвта, и няколкото полепнали по кошницата косъма. Косми, заплели се в ракитата, когато главите са се стоварвали вътре.
Всичко изглеждаше точно така, както е било и през 1796 година, последния път, когато кожените ремъци са пристягали ръцете и краката на осъдените. Когато люнетът, железният нашийник, е задържал врата на поредната си жертва в съвършен кръг, за да не мърда. Какъвто и да е бил обзелият ги ужас, те не са могли да избягат от острието. А щом палачът освободял пружината, нищо не можело да предотврати смъртоносния удар. Главата тупвала в кошницата, тялото било избутвано настрани в собствения си кош и вертикалната планка била готова да приеме следващата жертва. Процесът бил толкова бърз, че някои тела още въздишали, докато ги издърпвали настрани. Разправяха и че няколко секунди мозъците в отрязаните глави позволявали на жертвата да вижда и чува.
В дните на най-големия размах на Царуването на терора палачът Шарл Анри-Сансон и неговите помощници успявали да обезглавяват по една жертва на всяка минута. За три дни гилотинирали триста мъже и жени, за шест седмици — хиляда и триста, с което увеличили общия брой на екзекутираните между 6 април 1793 и 29 юли 1795 на 2 831 души.
Какво ли бе мислил за това хер Хитлер? Газовите камери в Треблинка са били предназначени да убиват двеста души за четвърт час, а онези в Аушвиц — по две хиляди. Дали великият убиец е бил впечатлен, или просто само е изсумтял презрително на работата на нещастните аматьори французи?
Гилотината беше гордостта на Доминик. На стената зад нея бяха закрепени вестници и гравюри в орнаментирани рамки, също и оригинални документи, подписани от Жорж Жак Дантон и други водачи на Френската революция. Нищо обаче не можеше да го разтърси така, както гилотината. Дори и с изключените лампи по тавана и дръпнатите щори той я усещаше — устройството, което му напомняше, че за да успее човек, трябва да е решителен. Хиляди благородници бяха загубили главите си под това зловещо острие, но такава е цената на революцията.
Телефонът иззвъня. Това беше третата линия — поверителен номер, на който секретарките никога не отговаряха. Само партньорите и Орн разполагаха с него.
Доминик се приведе напред в коженото си кресло. Беше върлинест мъж с едър нос, високо чело и волева брадичка. Косата му беше къса и мастиленочерна — в контраст с белия пуловер и белите му панталони.
Той натисна бутона на говорителя и каза:
