Правителството не може да си позволи риска да отчуждава прекалено много гласоподаватели.

— Това е едно на ръка. Другото е, че така ще накара неонацистите да изглеждат като мъченици. Някои от мераклиите за нов Хитлер имат дар слово и обаяние и са способни да разплачат и немите, и глухите. Умеят да си играят с чувствата на тълпата.

Чутото до този момент никак не се хареса на Роджърс. Тази история с медиите, които играеха по свирката на престъпниците, беше негов стар страх. Ли Харви Осуалд може и да беше последният убиец, оспорвал виновността си по телевизията и в края на краищата получил присъдата на общественото мнение, макар че дори и онзи съд не посмя да го оправдае. Имаше нещо в провисналото лице на обвиняемия и безмилостното изражение на прокурора, нещо, което караше публиката да съчувства на заподозрения.

— Та какво стана с твоя германски приятел? — запита Роджърс.

— Службата за защита на конституцията е разтревожена, защото освен пред Дните на хаоса те са изправени и пред един нов феномен, наречен „Туле“. Това е система от около стотина пощенски кутии и табла за обяви, посредством които неонацистките групи комуникират и образуват съюзи. Практически е невъзможно да се проследи кореспонденцията до източника й, така че властите са безсилни.

— И какво е това Туле? — запита Роджърс.

— Това е място. Легендарната северна люлка на европейската цивилизация. — Маккъски се изсмя. — Когато бях хлапе, умирах за фентъзи, а това беше любимото място на героите.

— Мъжественост и европейска чистота — въздъхна Роджърс. — Символ, на който никой не може да се противопостави.

— Никога не ми е минавало през ум, че толкова приказно място може да бъде използвано в нещо толкова мръсно.

— Доколкото разбирам, именно от тази „Туле“ се правят набезите към Америка?

— Не — отвърна Маккъски. — Имаме си и у нас подобни бесове. Вече втора година федералните агенти, Центърът по юридическа защита на бедните от южните щати в Алабама и центърът „Симон Визентал“ наблюдават внимателно разклоненията, които тези групи с изявен расистки профил правят по информационната магистрала. Проблемът е, че също като в Германия, расистите обикновено съблюдават закона. Освен това са напълно защитени и от Първата поправка към конституцията.

— Първата поправка не им дава правото да проповядват насилие.

— Те не го проповядват. Може и да вонят на сяра, но са много внимателни. Обаче все ще се подхлъзнат нейде. А и ФБР следи под лупа всичките им места по мрежата — петте им области на активност в Интернет, също както и осемте национални компютърни табла за обяви. Освен това имаме и двустранна спогодба с Германия да разменяме всяка информация, до която успеят да се доберат по мрежата.

— Само с Германия ли? — запита Роджърс.

— С Германия, Англия, Канада и Израел — каза Маккъски. — Никой друг не иска да разлайва кучетата. А освен това до този момент в действията им няма нищо незаконно.

— Да — каза Роджърс. — Само неморално.

— Така е. Но ти знаеш най-добре колко войни сме водили, за да могат всички американци да изразяват свободно мнението си, включително и тези от Асоциацията.

— Водихме също така и война, за да докажем, че Хитлер не е прав — добави Роджърс. — Не беше и все още не е. И според мен ние и сега сме във война.

— Като стана дума за война, та се сетих — каза Маккъски. — Боб Хърбърт ми се обади тъкмо преди да тръгна за работа. По една случайност има нужда от информация за една германска терористична група на име „Фойер“. Чу ли за нападението тази сутрин?

Роджърс не бе слушал новините и Маккъски му ги предаде накратко. Случилото се му напомни, че неонацистите са не по-малко безмилостни от онези, които ги вдъхновяваха — от Хитлер до Хайдрих и Менгеле.

— Имаме ли човек, който да се занимава с това, което търси Боб? — запита Роджърс.

— Лиз — каза Маккъски. — Ще се срещна с нея, когато стигна в офиса. Ще видя с какво разполагаме и ще предам най-същественото на Боб, ЦРУ и Интерпол. Те търсят както извършителите, така и изчезналото момиче.

— Окей — каза Роджърс. — След като приключиш, предай информацията, а после аз, ти и Лиз ще поговорим. Не мисля, че срещата ми със сенаторката Фокс ще продължи много.

— Охо! — възкликна Маккъски. — Значи ще си в гадно настроение.

— Всичко ще е наред — успокои го Роджърс.

— Щом казваш.

— Май не ти се вярва много.

— Пол е дипломат, докато ти не обичаш много да се лигавиш — каза Маккъски. — Не съм виждал още сенатор, който да реагира на нещо друго, освен когато му лижат задника.

— Двамата с Пол сме се разбрали за това — отвърна Роджърс. — Той смята, че след като сме показали какво можем в Корея и Русия, трябва да възприемем по-твърда линия спрямо Конгреса. На мнение сме, че поради дейността на ударната група и жертвите, които понесохме, сенаторката ще трябва да се поозори здравата, докато успее да ми откаже повишението на бюджета, за което настояваме.

— Повишение ли? — не повярва на ушите си Маккъски. — Генерале, заместник-директорът на Бюрото Клейтън ми каза, че трябва да ореже девет процента от бюджета си. А той направо е излязъл късметлия. Носят се слухове, че Конгресът готви за ЦРУ касапница от дванайсет до петнайсет процента.

— Двамата със сенаторката ще си поговорим — каза Роджърс. — Имаме нужда от още очи и уши там. При всички тези промени, които стават в Европа и Близкия изток, особено в Турция, имаме нужда от още хора на място. Мисля, че ще успея да я убедя.

— Надявам се да си прав каза Маккъски. Според мен целият свят й е крив, откакто убиха дъщеря й и съпругът й захапа дулото.

— Тя е все още член на комитета, чиято работа е да подпомага безопасността на страната ни — възрази Роджърс. — Според мен това трябва да бъде на първо място в работата й.

— Но има също така и данъкоплатци, пред които трябва да се отчита. Все пак желая ти успех.

— Благодаря — отвърна Роджърс. В действителност той съвсем не се чувстваше толкова уверен, колкото искаше да се изкара. Всеки път, когато свадливата Фокс се оказваше на пътя им, белята не им мърдаше.

Стигна базата и забърза към предната врата. Срещата със сенаторката беше назначена за 8:30. А пък Фокс изпадаше в бяс, ако човекът, с когото бе отишла да се срещне, също не бе подранил като нея.

„Това вероятно ще бъде първият й удар срещу мен — помисли Роджърс, докато слизаше с асансьора. — Вторият ще е, ако пак е кисела.“

Е, все трябваше да намери някакъв изход да се пребори със ситуацията. Той беше само едно винтче от огромната държавна машина, но винтчетата са затова — да си имат работа с други винтчета. Включително и политици.

Застина на място в мига, в който подмина офиса на Марта Макол. Вратата беше отворена и сенаторката седеше вътре. Мрачното й изражение му подсказа, че вече е загазил.

Погледна часовника си. Беше 8:32.

— Извинявам се — произнесе той.

— Влизайте, генерал Роджърс — каза тя. Гласът й беше стегнат и делови. — Мисис Макол тъкмо ми разказваше за баща си. Дъщеря ми беше луда по музиката му.

Роджърс прекрачи прага и каза:

— Всички обичаме музиката на Мак. Навремето във Виетнам го наричахме Душата на Сайгон.

Марта бе закачила сериозното си професионално изражение. Роджърс добре го познаваше. Тя имаше навика да възприема гледните точки на хората, които можеха да й помогнат в кариерата. А ако сенаторката се канеше да стъпче Роджърс, Марта не би имала нищо против.

Роджърс седна на ръба на бюрото на Марта. След като сенатор Фокс искаше да се прави на домакин, поне щеше да й се наложи да го гледа отдолу нагоре.

— За нещастие — започна тя, — не съм дошла тук, за да обсъждаме музика, генерал Роджърс. Дойдох да обсъждам бюджета ви. Не мога да ви опиша разочарованието, което изпитах, когато помощникът на директор Худ ми телефонира вчера, за да ми съобщи, че мистър Худ имал по-належащи ангажименти — да