тръгвай. Съпругата ти те чака и не искам да я карам да се тревожи.
След още един остър поглед към Ив Евалд се обърна и тръгна. Грубо изблъска Анри, докато минаваше покрай него.
Вратата хлопна. Анри кимна към телефона на бара и каза на партьора си:
— Давай.
Ив набра номера и подаде телефона на Рихтер.
Германецът седеше с ръце в скута. Не се помръдна.
— Включи го на високоговорител — озъби се Анри.
Ив натисна бутона на говорителя и сложи слушалката върху апарата. Телефонът прозвъня поне дузина пъти преди от другата страна да вдигнат.
— Феликс? — запита гласът.
— Да, Доминик — отвърна Рихтер. — Чувам те.
— Как си?
— Благодаря, добре — каза германецът и изгледа Анри, който си палеше новата цигара от старата. — Освен ако не броим присъствието на двете ти горили. Защо ме оскърбяваш с груба сила? Да не би да мислиш, че нямаше да вдигна слушалката?
— Ни най-малко — отвърна благо Доминик. — Не това е причината, поради която ги пратих. Ще ти го кажа направо, Феликс: те са при теб да затворят клуба ти.
Анри можеше да се закълне, че чу как гръбнакът на Рихтер изпука.
— Да затворят клуба ми? — повтори Рихтер. — Загдето дадох урок на агнеца ти мосю Орн?
— Не — отвърна Доминик. — Негова е била грешката, че е дошъл сам при теб. Намерението ми е да ти покажа неразумността да отклониш предложението ми.
— Като ми демонстрираш мускули подобно на някоя безмозъчна горила — каза Рихтер. — Мислех те за по-разумен.
— Това, хер Рихтер, си е твой проблем. За разлика от теб, аз нямам претенции. Аз вярвам в ефикасността на поддържането на влияние посредством всички средства, с които разполагам. Като стана дума за това, не си прави труда да звъниш на хората си. Може да откриеш, че са предпочели да се присъединят към конкуренцията.
— Хората ми няма да направят такова нещо — отвърна Рихтер. — Никой не може да ги принуди.
Анри забеляза промяна в гласа на Рихтер. Той вече не звучеше спокойно. Усети погледа на германеца, докато оставяше угарката си върху книгата за регистрация на гостите.
— Така е — съгласи се Доминик. — Те няма да се подчинят на грубата сила и ще продължат да те следват. Но ти ще правиш това, което аз ти наредя.
Книгата започна да пуши. Рихтер се изправи и пристъпи към бара. Анри вдигна пистолета и Рихтер застина на мястото си.
— Това е безсмислие, мосю, а не здрав разум — каза Рихтер. — Кой ще спечели от сблъсъка ни? Само опозицията.
— Ти проля първата кръв — отговори Доминик. — Нека се надяваме, че ще е и последна.
От страниците на книгата се издигна пламък.
— Застраховката ти е достатъчна, за да започнеш отново — продължи Доминик. — А междувременно ще имам грижата групата ти да има необходимите пари, за да продължава делото. Каузата няма да пострада. Само гордостта ти ще бъде наранена. А това, хер Рихтер, няма да ме накара да загубя съня си.
Книгата взе да се разгаря все по-буйно. Анри хвърли няколко салфетки в пламъците, после нареди по плота още няколко — чак до контейнера със сгъстен въглероден двуокис до автомата за газирана вода.
— А сега ти предлагам да напуснеш с моите служители — продължи Доминик. — Това не е онзи „Фойер“, с който би искал да те асоциират. Приятен ден, Феликс.
И затвори телефона.
— Има само две минути до взрива — каза Анри. — По-добре да тръгваме. Рихтер не помръдна.
— Хер Рихтер — каза Анри. — За да не се изкушите да потушите пожара, мосю Доминик ни инструктира да се убедим, че сте излезли — или пък че не сте. Кое ще предпочетете?
Навън го качиха в едно такси и бързо изчезнаха зад ъгъла. И в същия миг избухна експлозията.
Шофьорът изруга, изскочи от колата и хукна натам. Феликс Рихтер не го последва. Остана седнал, втренчен напред. Не знаеше как изглежда Доминик и не можеше да си го представи. Пред очите му бушуваха само ярките пламъци на ненавистта. И както седеше в тясната кабина на таксито, Рихтер закрещя. Крещеше с всичка сила, крещя, докато гърлото и ушите не го заболяха.
После притихна. Обилна пот бе покрила челото му, стичаше се в ъгълчетата на очите му. Той дишаше тежко, но вече бе спокоен и съсредоточен. Загледа се в тълпата, събрала се да зяпа пожара. „Тълпите — помисли той. — Опората на Фюрера. Кръвта, която сърцето на водача помпа през земята. Тълпите…“
Вече нямаше дори и теоретична вероятност да се присъедини към Доминик. Той нямаше да бъде пионка или марионетка в ръцете на този човек. Но и нямаше да го остави да се измъкне току-така, без да си плати.
Щеше да го съсипе. Съвсем ненадейно.
Тълпите. Хората. Живата кръв на нацията. Те трябваше да откликнат на едно силно сърце. А правителството, или тялото, беше длъжно да се подчини на желанията им.
И докато гледаше в огледалото за обратно виждане пламъците, поглъщащи клуба му, Рихтер реши как да постъпи.
Слезе от таксито и измина две пресечки, неохотно отдалечавайки се от сгъстяващата се тълпа. Хвана друго такси до квартирата си, откъдето щеше да звъни по телефона. Едно телефонно обаждане, което щеше да промени хода на историята на Германия… и на света.
18.
Триетажната сграда от кафяв пясъчник на Кристофър Стрийт в Уест Вилидж беше построена още през 1844 година. От едната й страна, на ъгъла, имаше цветарница, а от другата сладкарница.
Семейство Джонг, младата корейска двойка, която държеше цветарницата, изобщо не обръщаше внимание на мъжете и жените, посещаващи сто и петдесет годишната сграда. Нито пък Даниел Тетър и Мати Стивънс, мъже на средна възраст, собственици на сладкарницата „Волтер“. През двадесет и седемте години, откакто бяха в бизнеса, на пръсти се брояха случаите, когато бяха виждали собственика от Питсбърг.
Преди три месеца тридесет и две годишният специален агент от нюйоркското бюро на ФБР Дъглас Ди Мондо и четиридесет и три годишният шеф на отдел от нюйоркското полицейско управление Питър Арден посетиха семейство Джонг и Тетър, и Стивънс в домовете им и ги информираха, че преди четири месеца е бил сформиран мощен отряд от служители на ФБР и полицейското управление на Ню Йорк и че те разследват дейността на обитателите на кафявия дом. На цветарите и сладкарите беше казано само, че наемателят, Ърл Гърни, е бял расист, привърженик на идеята за върховенството на бялата раса и заподозрян в организирането на насилствени действия, насочени срещу чернокожите и хомосексуалистите в Детройт и Чикаго.
Това обаче, което търговците не научиха, беше, че в паравоенната група „Чиста нация“, към която принадлежеше Гърни, година по-рано е внедрен агент на ФБР. В шифровани писма до „майка си“ в Гренда Хилс, Калифорния, „Джон Уули“ докладваше за центъра по обучение на „Чиста нация“ в планините Мохок, Аризона, и за плановете на членовете му да се наемат като въоръжена сила на други бели расистки организации. Агентът знаеше, че в Ню Йорк се планира някаква грандиозна акция, нещо много по- крупномащабно от засадите, оставили в Чикаго трима мъртви чернокожи и пет изнасилени лесбийки. За нещастие, агентът не беше изпратен в Манхатън със специалния отряд и не знаеше какво планират „Чиста нация“. Това беше известно единствено на командира Гърни.
