Спомних си за родителите си, за родителите на моите родители, за много мои приятели. Спомних си колко дълго се бях борила, за да постигна нещо, което не исках.
Защо ли го бях направила? Не можех да намеря никакво обяснение. Може би защото съм била твърде ленива, за да търся други пътища. Може би от страх какво ще си помислят хората. Може би защото е много трудно да бъдеш различен. Може би защото човек е осъден да повтаря стъпките на предишното поколение, докато определен брой хора — сетих се за игумена — не започнат да се държат по друг начин.
И тогава светът се променя, а заедно с него и ние. Но аз не исках да бъда такава, каквато бях досега. Съдбата ми бе върнала това, което беше мое, и сега ми даваше възможност да се променя и да помогна светът също да се промени.
Пак се замислих за планината и за алпинистите, които срещнахме, докато се разхождахме. Бяха млади, носеха дрехи в ярки цветове, за да привличат вниманието в случай, че се изгубят в снега, и познаваха пътя до върховете.
По склоновете имаше забити алуминиеви колчета и единственото, което трябваше да сторят, бе да използват куки, за да проврат през тях въжетата си и да се катерят в безопасност. Бяха дошли тук за едно неделно приключение и в понеделник щяха да се върнат на работа с усещането, че са се борили с природата и са я победили.
Всъщност нещата изобщо не стоят така. Истински авантюристи са били само първите, онези, които са решили да открият пътя. Някои са паднали в пропастите още преди да стигнат до средата. Други са изгубили пръстите си, гангренясали от студа. Много от тях са изчезнали безследно. Но един ден някой се е изкачил на върха.
И очите му са видели за пръв път този пейзаж, а сърцето му е затуптяло от щастие. Поел е риска, а завоеванието му е било своеобразна почит към всички, които са загинали, опитвайки се да стигнат до върха.
Възможно е хората долу в ниското да си помислят: „Там горе няма нищо освен хубавата гледка, какво толкова интересно има в това?“
Но първият алпинист е знаел кое е интересното: да приеме предизвикателствата и да върви напред. Да знае, че всеки един ден е неповторим, че всяка утрин носи някакво чудо, вълшебен миг, в който старите светове се разрушават и се появяват нови звезди.
Първият, който е изкачил тази планина, сигурно си е задал същия въпрос, виждайки в ниското къщичките с пушещи комини: „Какво толкова интересно намират в този еднообразен живот?“
Сега планините вече са покорени, астронавтите излязоха в космоса, на Земята не е останал нито един неоткрит остров, дори и съвсем малък. Останали са обаче големите приключения на духа — и едно от тях сега е пред мен.
Това бе благословия. Игуменът нищо не разбираше. Подобни болки не сломяват.
Блажени са тези, които могат да направят първата крачка. Някой ден хората ще разберат, че човекът разбира езика на ангелите и всички ние можем да вършим чудеса, да лекуваме, да пророкуваме, да разбираме.
Прекарахме следобеда, разхождайки се из каньона, и си припомняхме детските години. Той за пръв път правеше това. Докато пътувахме към Билбао, ми се струваше, че Сория повече не го интересува.
Сега обаче ме разпитваше подробно за всеки от приятелите ни, искаше да знае какво работят и дали са щастливи.
Накрая стигнахме до най-големия водопад на Пиедра, в който се вливаха водите на малките поточета, разпръснати тук-там, и се хвърляха от почти трийсет метра височина. Спряхме на брега, заслушани в оглушителния шум, и потънахме в съзерцание на дъгата, която се образува над големите водопади.
— Конската опашка — казах аз и се изненадах, че все още си спомням едно име, което толкова отдавна не бях чувала.
— Сещам се… — започна той.
— Да! Знам какво ще кажеш!
Разбира се, че знаех! Зад водопада се криеше огромна пещера. Още когато бяхме деца, разговаряхме дни наред за манастира „Пиедра“ след първата ни разходка до това място.
— Пещерата! — добави той. — Хайде да отидем там!
Беше невъзможно да минем под буйната вода. Едновремешните монаси бяха построили тунел, който започваше от най-високото място на водопада и водеше към задната част на пещерата.
Не беше трупно да открием входа. През лятото пътят през тунела сигурно беше осветен, но сега ние бяхме единствените посетители и вътре беше съвсем тъмно.
— Все пак ще влезем, нали? — попитах аз.
— Разбира се! Имай ми доверие!
Започнахме да слизаме в дупката до водопада. Въпреки заобикалящата ни тъмнина знаехме накъде да вървим, а и той ме бе помолил да му имам доверие.
„Благодаря Ти, Господи! — мислех си аз, докато се спускахме все по-дълбоко в земните недра. — Бях една заблудена овца, а Ти ми показа правия път. Животът ми бе мъртъв, а Ти го възкреси; любовта си бе отишла от сърцето ми, а Ти ми върна този дар.“
Държах се за рамото на моя любим и той ме водеше по пътищата на мрака, знаейки, че отново ще срещнем светлината и ще й се радваме. Може би в нашето бъдеще ще има моменти, в които ще разменим ролите си; тогава аз ще го водя със същата любов и увереност, докато стигнем до някое сигурно място, където да си починем.
Вървяхме бавно и спускането ни сякаш нямаше край. Може би това беше още един временен ритуал — ознаменуваше края на един период, през който в живота ми не бе проблеснала никаква светлина. Докато вървях в тунела, си спомнях колко много време бях изгубила на едно и също място, опитвайки се да пусна корени в почва, от която вече нищо не израстваше.
Ала Бог бе добър и отново ми върна изгубения ентусиазъм, приключенията, за които бях мечтала, мъжа, когото — несъзнателно — бях чакала през целия си живот. Не изпитвах никакво угризение за това, че той ще напусне семинарията, защото има много начини да служиш на Бог, както бе казал отецът, и нашата любов щеше да ги направи още повече. Отсега нататък и на мен ми се предоставяше случаи да служа и да помагам — и всичко това благодарение на него.
Ще тръгнем по света; той ще помага на хората, а аз ще помагам на него.
„Благодаря ти, Господи, че ми позволи да бъда полезна. Научи ме да бъда достойна за това! Дай ми сили, за да стана част от неговата мисия, да го следвам навсякъде по Земята, да си възвърна духовния живот! Нека всички наши дни да бъдат като тези — да обикаляме от едно място на друго, да лекуваме болните, да утешаваме тъжните, като им разказваме за любовта на Великата майка към всички нас!“
Изведнъж чухме отново шума на водата, пътят ни се обля в светлина, а тъмният тунел отстъпи място на една от най-красивите гледки на Земята. Намирахме се в огромна пещера с размери на катедрала. Три от стените й бяха каменни, а вместо четвърта стена се спускаше вода и падаше в изумруденозеленото езеро в краката ни — това бе Конската опашка.
Лъчите на залязващото слънце пронизваха водопада, а мокрите стени блестяха.
Стояхме облегнати на скалата, без да говорим. Някога, когато бяхме деца, за нас това място беше скривалище на пирати и пазеше съкровищата на нашите детски фантазии. Сега то бе чудото на Майката Земя; сякаш се намирах в нейната утроба, знаех, че Тя е тук и ни закриля с каменните си стени, а с падащата вода измива греховете ни.
— Благодаря Ти! — извиках аз.
— На кого благодариш?
— На Нея. И на теб, защото ти бе оръдието, чрез което вярата ми се възвърна.
Той се приближи до брега на подземното езеро, загледа се във водите му и се усмихна.
— Ела тук! — извика ме той. Доближих се.
— Трябва да ти кажа нещо, което все още не знаеш.
Думите му ме изплашиха, но погледът му бе спокоен и престанах да се тревожа.
— Всеки човек на Земята има някаква дарба — започна той. — У едни тя се появява съвсем спонтанно, други трябва доста да поработят, за да я открият. Аз самият развих дарбата си през четирите години, които прекарах в семинарията.
