Този път аз бях тази, която трябваше да „играе театър“, както той се бе изразил по повод на стареца пред параклиса.

Налагаше се да се престоря, че нищо не знам.

„Прав е — помислих си. — Пътят ни трябва да е изпълнен с радост, а не с неудовлетвореност.“

— И какво правехте в семинарията? — попитах аз.

— Не става въпрос за това — каза той. — Важното е, че развих у себе си една дарба. Мога да лекувам, когато Бог пожелае.

— Чудесно! — отвърнах аз. — Тъкмо няма да харчим пари за лекари!

Той изобщо не се засмя. Почувствах се като глупачка.

— Развих дарбите си чрез харизматичните практики, които ти видя — продължи той. — В началото бях изненадан; молех се, призовавах Светия Дух, поставях ръцете си върху болното място и по този начин възвръщах здравето на мнозина. Започнах да ставам известен и всеки ден хората се редяха на опашка пред семинарията с надеждата, че ще им помогна. Във всяка инфектирана и зловонна язва виждах раните на Исус.

— Гордея се с теб — промълвих аз.

— Много хора в манастира бяха против, но игуменът ме подкрепи.

— Ще продължим да правим това. Ще обикаляме заедно света. Аз ще почиствам раните, ти ще ги благославяш, а Бог ще прави чудото.

Той отклони погледа си от мен и го прикова в езерото. В тази пещера се усещаше нечие присъствие — също както през нощта в Сен Савен, когато се напихме при кладенеца.

— Вече ти го казах, но пак ще го повторя — продължи той. — Събудих се една нощ и забелязах, че цялата ми стая е изпълнена със светлина. Видях лицето на Великата майка, любещия й поглед. От този момент нататък започнах да Я виждам. Не мога да Я извикам, но понякога Тя се появява.

Тогава вече знаех за това, което вършеха за Църквата най-напредничавите сред духовниците. Знаех, че моята мисия на Земята е не само да лекувам, но и да разчиствам пътя, за да може Бог в проявлението си на жена отново да бъде приет. Женският принцип, стълбът на Милосърдието би трябвало да бъде издигнат отново, а в сърцата на хората да бъде възстановен Храмът на Мъдростта.

Наблюдавах го. Лицето му, напрегнато допреди малко, сега се бе успокоило.

— Всичко това имаше висока цена и аз бях готов да я платя.

Той замлъкна — не знаеше как да продължи разказа си.

— Защо казваш „имаше“?

— Пътят на Богинята би могъл да бъде преправен само чрез словото и чудесата. Светът обаче не е устроен по този начин. Ще бъде много трудно; ще има сълзи, неразбиране, страдание.

„Ах, този игумен! — помислих си. — Опитал се е да всели страх в сърцето му. Но аз ще му бъда опора.“

— Който тръгне по този път, няма да изпита болка, а ще се прослави, служейки на хората — отвърнах аз.

— Повечето от тях все още не се доверяват на любовта.

Чувствах, че иска да ми каже още нещо, но не намира точните думи. Сигурно бих могла да му помогна.

— Мислила съм върху това — прекъснах го аз. — Мислила съм за първия човек, който е изкачил най- високия връх в Пиренеите и е разбрал, че без приключения не можем да оценим земната благодат.

— Какво разбираш под благодат? — попита той и аз забелязах, че отново е напрегнат. — Едно от имената на Великата майка е Света Богородица Благодатната, а щедрите й ръце разпръскват Нейната благословия върху всички, които знаят как да я получат.

Никога не трябва да осъждаме живота на другите, защото всеки сам знае колко голяма е болката и саможертвата му. Едно е да мислиш, че си намерил верния път, съвсем друго е да смяташ, че твоят път е единственият възможен.

Исус е казал: в дома на моя Отец има много жилища. Дарбата е Божия благодат. Но благодат е също така да живееш достойно, да обичаш ближния, да се трудиш… Мария е имала на Земята съпруг, който е показал колко ценен е трудът на обикновените хора. Без да се натрапва, той е осигурил покрив и храна на жена си и сина си, за да могат те да изпълнят мисията си. Стореното от него е толкова важно, колкото и извършеното от тях, въпреки че почти никой не го оценява.

Нищо не казах. Той взе ръката ми.

— Извинявай за невъздържаността.

Целунах ръката му и я сложих върху лицето си.

— Ето това искам да ти обясня — каза той, усмихвайки се отново. — От мига, в който те срещнах пак, разбрах, че не бива да те карам да страдаш заради моята мисия.

Започнах да се безпокоя.

— Вчера те излъгах. Това бе първата и последната ми лъжа — продължи той. — Всъщност не бях в семинарията. Отидох в планината и разговарях с Великата майка.

Казах й, че ако тя пожелае, ще се разделя с теб и ще продължа да следвам пътя си. Ще продължа да лекувам болните, чакащи пред вратата на манастира, да пътувам посред нощ, да понасям неразбирането на тези, които отричат вярата, както и циничния поглед на онези, които не вярват, че любовта спасява. Ако тя поиска от мен, ще се откажа дори от това, което най-много обичам на света: от теб.

Пак се сетих за игумена. Прав беше. Тази сутрин той е направил своя избор.

— В същото време й обещах, че ако ми спести тази горчива чаша, ще служа на хората чрез любовта си към теб.

— Но какво говориш? — попитах аз изплашено. Той сякаш не ме чу.

— Не е нужно да преместваш планини, за да докажеш вярата си — каза той. — Бях готов да приема страданието, но не и да го споделям с някого. Ако продължа по този път, никога няма да имаме къща с бели пердета и с изглед към планината.

— Тази къща изобщо не ме интересува! Та аз дори не поисках да вляза в нея! — отвърнах, като едва се сдържах да не викам. — Искам да вървя до теб, да се боря заедно с теб, да бъда една от първите, които са се осмелили да тръгнат по тоя път. Нима не разбираш? Ти ми върна вярата!

Слънцето се бе изместило и сега лъчите му обливаха със светлина стените на пещерата. Цялата тази красота обаче започваше да не означава нищо за мен.

Бог е скрил ада някъде в рая.

— Ти не знаеш! — започна той, а очите му ме умоляваха да го разбера. — Ти не знаеш колко е голям рискът!

— Но нали той те прави щастлив!

— Да, щастлив съм. Но рискът си е мой.

Поисках да го прекъсна, но той не ме слушаше.

— Ето защо вчера поисках от Светата Дева едно чудо — продължи той. — Поисках да ми отнеме тази дарба.

Не можех да повярвам на ушите си!

— Разполагам с малко пари и с много опит, натрупан през годините благодарение на пътуванията ми. Ще си купим къща, ще си намеря работа и ще служа на Бог като свети Йосиф, със смирението на една безименна личност. Не се нуждая повече от чудеса, за да поддържам жива вярата си. Нуждая се от теб!

Краката ми се подкосиха, имах усещането, че ще припадна.

— И в мига, в който поисках от Светата Дева да отнеме дарбата

ми, започнах да разбирам всички езици — продължи той. — А те

ми казаха следното: „Постави дланите си на Земята — така

дарбата ти ще излезе от теб и ще се върне в утробата на

Майката.“

Изпаднах в паника.

— Но ти не…

— Напротив! Направих това, което Светият Дух повелява.