надпис „Meson El Sol“, къщата на слънцето.

— Тук е отворено. Хайде да вечеряме! — предложи той, без да каже нищо друго.

Червените чушки и аншоата бяха подредени във формата на звезда, а до тях имаше сирене от Ла Манча.

На средата на масата до запалената свещ стоеше полупразна бутилка вино „Риоха“.

— Някога това заведение е било средновековна изба — каза момчето, което ни обслужваше.

По това време в ресторанта нямаше почти никакви хора. Той стана, за да се обади по телефона, и после се върна на масата. Прииска ми се да го попитам на кого се е обадил, но този път се въздържах.

— При нас е отворено до два и половина сутринта — продължи момчето. — Но ако желаете, можете да останете още на площада, а ние ще ви сервираме пушено месо, сирене и вино. Алкохолът ще ви сгрее и няма да усетите студа.

— Няма да останем дълго — отвърна той. — Трябва да пристигнем в Сарагоса, преди да е съмнало.

Момчето се върна на бара. Ние отново напълнихме чашите си. Обзе ме същото усещане за лекота, което бях изпитала в Билбао — сладкото замайване от виното, което ни помага да кажем и да чуем трудни за произнасяне неща.

— Сигурно си изморен от кормуването, а и сме пили — казах аз след още една глътка. — По-добре е да останем тук. Докато идвахме насам, забелязах един парадор.

Той кимна в знак на съгласие и каза:

— Погледни тази маса срещу нас! Японците наричат това шибуми: финеса на простите неща. А ето че хора, които са тъпкани с пари, ходят по разни скъпи места и си мислят, че са много изискани.

Пийнах още вино.

Хотелът. Още една нощ до него.

Девствеността, която си бях възвърнала по необясним начин.

— Странно е един семинарист да говори за изкуствено усложняване на нещата — казах аз, като се опитвах да насоча мислите си в друга посока.

— Научих това именно в семинарията. Колкото повече се приближаваме до Бога чрез вярата, толкова по-достъпен става той. А колкото е по-достъпен, толкова по-силно е Неговото присъствие.

Ръката му се плъзна по повърхността на масата.

— Христос узнал за мисията си, докато рязал дърва, правил столове, легла, шкафове. Работил като дърводелец, за да ни покаже, че няма значение с какво точно се занимаваме — всичко може да ни помогне да почувстваме Божията любов.

Той спря внезапно и после продължи:

— Не искам да говоря за това. Искам да говоря за друг вид любов.

Ръцете му докоснаха лицето ми. Благодарение на виното нещата му се струваха по-лесни. На мен също.

— Защо спря изведнъж? Защо не искаш да говориш за Бог, за Светата Дева, за духовния свят?

— Искам да говоря за друг вид любов — настоя той. -За любовта между мъжа и жената, в която също се случват чудеса.

Хванах ръцете му. Ако и да познаваше великите тайнства на Богинята, той знаеше за любовта толкова, колкото и аз. Независимо от това, че бе пътувал толкова много.

И затова трябваше да плати някаква цена: инициативата. Защото жената плаща най-високата цена: отдаването.

Дълго държахме ръцете си. Четях в очите му старите страхове, които истинската любов поставя пред нас като препятствия, които трябва да преодоляваме. Прочетох спомена за това как го бях отблъснала предишната нощ, за дългата ни раздяла, за годините, прекарани в манастира в търсене на един свят, където подобни неща не се случват.

Прочетох в очите му как хиляди пъти си е представял този момент, обстановката около нас, прическата ми, цвета на дрехите ми… Исках да му кажа „да“, а също и че ще бъде добре дошъл в моя живот, че сърцето ми е победило в битката. Исках да му кажа колко силно го обичам, колко силно го желая в този момент.

Но продължавах да мълча. Сякаш насън станах свидетел на вътрешната му борба. Видях, че пред него стои моето „не“, страхът да не ме загуби, неприятните думи, които са му отправяли в подобни моменти — защото всички ние минаваме през това и то оставя белези.

Очите му заблестяха. Знаех, че в момента той се опитва да преодолее всички прегради.

И тогава освободих едната си ръка, взех чашата си и я поставих на ръба на масата.

— Ще падне! — каза той.

— Точно така. Искам да я събориш!

— Искаш да счупя чашата?

Да, да счупи чашата. Толкова прост на пръв поглед жест, а в същото време съдържаше в себе си страхове, които никога няма да успеем да си обясним. Какво лошо има в това да счупим някаква евтина чаша, след като всеки от нас го е правил неволно!

— Искаш да счупя чашата? — повтори той. — Защо?

— Мога да ти дам някакво обяснение, но в действителност искам да я счупиш просто така.

— Заради теб?

— Не, разбира се!

Той гледаше стъклената чаша на ръба на масата и се боеше, че ще падне.

„Това е временен ритуал, както ти би се изразил — прииска ми се да му кажа. — Това е забранено. Чаши не се чупят нарочно. Когато сме на ресторант или вкъщи, внимаваме чашите да не се окажат на ръба на масата. Нашият вътрешен свят изисква да внимаваме чашите да не паднат на пода.

В същото време — продължавах да си мисля аз, — когато ги счупим, без да искаме, разбираме, че не било толкова страшно. Келнерът казва: «Няма нищо» , а и никога през живота си не съм виждала ресторант, в който да включват счупена чаша в сметката. Да се чупят чаши е нещо съвсем естествено и с това не ощетяваме нито себе си, нито ближния, нито ресторанта.“

Блъснах масата. Чашата се разклати, но не падна.

— Внимавай! — каза той инстинктивно.

— Счупи чашата! — настоях аз.

„Счупи чашата — мислех си, — защото това е символичен жест. Опитай се да разбереш, че аз самата съм счупила вътре в себе си много по-важни неща от една чаша и поради това съм щастлива. Съсредоточи се върху собствената си вътрешна борба и счупи тази чаша!

Защото нашите родители са ни учили да пазим чашите, а също и телата си. Учили са ни, че детската любов не може да просъществува, че не трябва да отклоняваме мъжете от свещеническия сан, че хората не вършат чудеса и никой не предприема пътуване, без да знае къде отива.

Счупи чашата, моля те, и ни освободи от всички тези проклети предразсъдъци, от манията да обясняваме всичко и да правим само това, което другите одобряват.“

— Счупи тази чаша! — помолих го още веднъж.

Той прикова очите си в моите. После бавно плъзна ръката си по повърхността на масата, докато докосна чашата. И с бързо движение я събори на земята.

Шумът от счупеното стъкло привлече вниманието на всички. Вместо да оправдае жеста си с някакво извинение, той ме гледаше и се усмихваше, аз също се усмихвах.

— Няма нищо — извика момчето, което обслужваше масите.

Но той не го чу. Бе станал, галеше косата ми и ме целуваше.

Аз също погалих косата му, прегърнах го силно, захапах устните му, почувствах как езикът му се движи в устата ми. Тази целувка чакаше много отдавна — бе се родила до реките на детството ни, когато все още не разбирахме какво означава любовта. Същата тази целувка, която бе увиснала във въздуха, когато пораснахме, която бе обиколила света чрез спомена за един медальон, която се бе скрила зад купищата учебници, които четях, за да си осигуря държавна служба… Една целувка, която толкова пъти се бе губила и сега бе най-сетне намерена. В тази едноминутна целувка бяха събрани години на търсене, на разочарования, на невъзможни мечти.

Целувах го силно. Малкото посетители в ресторанта сигурно ни гледаха и си мислеха, че виждат само една целувка. Не знаеха, че в нея се съдържа целият ми живот, неговият живот, животът на всеки, който се