— Точно в този момент той прави своя избор! Може да реши да те изостави! — каза отецът. — Трябва да се бориш за този, когото обичаш!

Ала аз не спирах. Вървях все по-бързо, оставяйки зад себе си планината, игумена, възможността за избор… Знаех, че човекът, който тича след мен, чете мислите ми и си дава сметка, че всеки опит да ме накара да се върна ще е безполезен. Независимо от това настояваше, убеждаваше ме, бореше се докрай.

Най-сетне стигнах до скалата, където бяхме спрели да починем преди половин час. Бях толкова изморена, че се хвърлих на земята.

Не мислех за нищо. Исках да избягам оттук, да бъда сама, да имам време, за да размисля.

Отецът дойде след няколко минути, не по-малко изтощен от дългото ходене.

— Виждаш ли тези планини наоколо? — попита той. -Те не се молят; те са самата Божия молитва. И това е така, защото са намерили своето място в света и са останали на него. Били са тук, преди човек да погледне към небето, преди да чуе гръмотевицата и да попита кой е създал всичко наоколо. Раждаме се, страдаме, умираме, а планините си стоят все тук.

Идва един миг, когато трябва да помислим дали си струва да хвърляме толкова усилия. Защо не опитаме да бъдем като тези планини — мъдри, древни, застанали на най-подходящото място? Защо трябва да рискуваме всичко, за да променим пет-шест души, които веднага ще забравят това, на което сме ги научили, и ще се впуснат в ново приключение? Защо не изчакаме определен брой маймуночовеци да се научат и след това тяхното познание да бъде разпространено безболезнено из всички останали острови?

— Наистина ли мислите така, отче?

Той спря за миг.

— Нима четеш мисли?

— Не. Но ако вие наистина разсъждавате по тоя начин, нямаше да изберете религиозния живот.

— Много пъти съм се опитвал да разбера каква съдба ми е отредена — каза той. — И все не съм успявал. Приех да бъда част от Божието войнство и единственото, което правя, е да обяснявам на хората защо съществуват мизерията, болката, несправедливостта. Искам от тях да бъдат добри християни, а те ме питат: „Как да вярвам в Бог, след като има толкова мъка по света?“

Опитвам се да обясня необяснимото. Опитвам се да им кажа, че всичко е част от един план, че съществува битка между ангелите и всички ние сме въвлечени в нея. Опитвам се да им кажа, че когато определен брой хора повярват достатъчно, за да променят това положение, всички останали — независимо от коя част на планетата — ще бъдат облагодетелствани от тази промяна. Но не ми вярват. И нищо не правят.

— Те са като планините — казах аз. — А планините са красиви. Всеки, който се изправи пред тях, се замисля за величието на Битието. Те са живо доказателство за любовта на Бог към нас, но съдбата им се изчерпва с това да свидетелстват. Не са като реките, които текат и променят пейзажа.

— Така е. Но защо да не бъдем като тях?

— Може би защото е ужасно да имаш съдбата на планините — отвърнах аз. — Те са длъжни да съзерцават вечно една и съща гледка.

Отецът нищо не каза.

— Учех се доскоро да бъда планина — продължих аз. — Бях подредила всяко нещо на мястото му. Щях да започна държавна работа, да се омъжа, да възпитам децата си в духа на религията на моите родители, въпреки че не вярвам много в нея. Сега реших да изоставя всичко това и да последвам мъжа, когото обичам. Добре, че се отказах да бъда планина, защото нямаше да издържа дълго.

— Говориш мъдро.

— И аз самата се учудвам на себе си. По-рано можех да говоря само за детството.

Станах и продължих да слизам по склона. Отецът разбра, че искам да помълча, и не ме заговори, докато не излязохме на шосето.

Взех ръцете му и ги целунах.

— Трябва да се сбогувам с вас. Ала преди това искам да ви кажа, че ви разбирам, разбирам и любовта ви към него.

Игуменът се усмихна и ме благослови.

— Аз също разбирам защо го обичаш.

През останалата част от деня се разхождах из долината. Играх си със снега, отидох до едно градче близо до Сен Савен, ядох сандвич с пастет, загледах се в някакви хлапета, които играеха футбол.

В църквата на съседното градче запалих свещ. Затворих очи и призовах Бог така, както го бяхме сторили предишния ден. После започнах да произнасям безсмислени думи, насочвайки цялото си внимание към разпятието над олтара. Постепенно придобивах дарбата за езици. Бе по-лесно, отколкото си мислех.

Сигурно нещата, които мълвях, непознатите думи, които произнасях и които не означаваха нищо за нашия разум, изглеждаха пълна глупост. Но в този момент Светият Дух разговаряше с душата ми и казваше неща, които тя трябваше да чуе.

Когато се почувствах пречистена, затворих очи и се помолих:

„Света Богородице, върни ми вярата! Нека и аз да стана оръдие на Твоята воля! Дай ми възможност да се уча чрез любовта си. Защото любовта никога не ни отклонява от мечтите ни.

Нека стана спътница и съюзница на мъжа, когото обичам. Нека той изпълнява дълга си, като бъде до мен.“

Когато се върнах в Сен Савен, вече се бе стъмнило. Колата бе спряна пред къщата, в която бяхме наели стая.

— Къде беше? — попита ме той, щом ме видя.

— Разхождах се и се молих.

Той ме притисна силно до себе си.

— По едно време се уплаших да не би да си си тръгнала. Ти си най-скъпото нещо, което имам на тая земя!

— Ти също — отвърнах аз.

Спряхме в някакво селище близо до Сан Мартин де Унч. Заради дъжда и снега от предишния ден пресякохме Пиренеите по-бавно, отколкото бяхме предвидили.

— Трябва да намерим някое отворено заведение — каза той, като излезе бързо от колата. — Гладен съм.

Аз не помръднах.

— Хайде, ела! — настоя той и отвори вратата ми.

— Искам да те попитам нещо. Откакто се срещнахме, се каня да ти задам един въпрос.

Той начаса стана сериозен. Засмях се вътрешно на неговото безпокойство.

— Много ли е важен този въпрос?

— Много — отвърнах аз, като се опитвах да бъда сериозна. — Въпросът е следният: къде отиваме всъщност?

И двамата избухнахме в смях.

— В Сарагоса — отвърна той с облекчение.

Слязох от колата и тръгнахме да търсим отворен ресторант — нещо почти невъзможно в този късен час.

„Не, не е невъзможно. Вече нямам нищо общо с Другата. Вярвам, че стават чудеса“, казах си.

— Кога трябва да бъдеш в Барселона? — попитах го аз.

Той не отговори, а лицето му продължаваше да бъде сериозно. „Трябва да избягвам подобни въпроси — помислих си. — Може да му се стори, че се опитвам да контролирам живота му.“

Повървяхме известно време, без да разговаряме. На централния площад в градчето имаше светещ