— Следвай мечтите си, промени живота си и тръгни по пътя, който води до Бога. Върши чудесата, на които си способен. Пророкувай. Вслушвай се в своя ангел пазител. Промени се. Бъди воин и нека твоята битка те прави щастлив.

— Поемай рискове.

Слънцето заливаше всичко наоколо. Снегът заблестя и светлината стана толкова силна, че ме заболяха очите. Но в същото време тя сякаш допълваше думите на игумена.

— И какво общо има това с него?

— Разказах ти историята откъм героичната й страна. Ала ти още нищо не знаеш за душата на тези герои. — Той направи дълга пауза, преди да продължи: — Но има и страдание… В моменти на промяна се появяват мъчениците. За да могат хората да следват мечтите си, трябва други да се жертват заради тях, да се сблъскат с присмеха, с гоненията, с опитите да се дискредитира това, което вършат.

— Църквата е изгаряла магьосниците, отче.

— Така е. А Рим е хвърлял християните на лъвовете. Който е умрял на кладата или на арената, бързо се е извисил до Вечната слава — и така е било по-добре.

Днес обаче воините на Светлината се сблъскват с нещо много по-лошо от славната смърт на мъчениците. Тях ги унищожават срамът и унижението. Така е станало със света Тереза, която е страдала до края на живота си. Така е било с Мария Исусова, както и с жизнерадостните деца от Фатима — Жасинта и Франсишку, починали няколко месеца след като видели Богородица, а Лусия влязла в манастир и никога не го напуснала.

— Но с Бернадет нищо подобно не се е случило.

— Напротив! Вкарали са я в затвора, трябвало е да понася унижения и клевети. Но той сигурно ти е разказал за това, както и за думите на Светата Дева.

— Само за някои от тях — отвърнах аз.

— Думите, които Света Богородица е произнесла по време на всичките си явявания в Лурд, не заемат повече от половин страница. Въпреки това тя е сметнала за необходимо да каже на овчарчето: Не ти обещавам щастие на този свят. Защо е избрала да каже точно това, защо е искала да предупреди и да утеши Бернадет? Защото е знаела, че ако момичето приеме своята мисия, от този миг нататък го очаква само мъка.

Гледах слънцето, снега и дърветата, чиито листа бяха опадали.

— Той е новатор — продължи със смирен глас игуменът. — Има сила, разговаря със Света Богородица. Ако успее да концентрира енергията си както трябва, може да бъде сред първите, които ще поведат човешката раса към духовна промяна. Сега светът изживява много важен момент.

Ако това бъде неговият избор, той ще страда много. Откровението е дошло твърде рано за него. Познавам достатъчно добре човешката душа, за да знам какво го очаква занапред.

Отецът се обърна към мен и ме хвана за раменете.

— Моля те! Спаси го от страданието и трагедията, които го очакват! Той няма да издържи!

— Разбирам колко много го обичате, отче.

Той поклати глава.

— Не, нищо не разбираш. Твърде млада си, за да познаваш лошотията на тоя свят. В този момент ти също се изживяваш като новатор. Искаш да променяш света заедно с него, да проправяш нови пътища, да сториш така, че историята на вашата любов да стане легендарна и да бъде разказвана от поколение на поколение. Все още вярваш, че любовта може да победи.

— А нима не може?

— Може, разбира се. Но ще победи, когато удари часът за това. След като свършат небесните битки.

— Обичам го! И нямам намерение да чакам небесните битки, за да победи любовта ми!

Погледът му се зарея в далечината.

— При реките Вавилонски седяхме и плачехме — там седяхме и плачехме, кога си спомняхме за Сион — промълви той, сякаш говореше на себе си. — На върбите всред Вавилон окачихме нашите арфи.

— Колко тъжни думи! — отвърнах аз.

— Това е началото на един псалм. Той разказва за заточението, за онези, които искат да се върнат в Обетованата земя, но не могат. И това заточение продължава още. Какво мога да сторя, за да намаля страданието на някой, който иска да се завърне в рая, преди да е ударил часът?

— Нищо, отче. Абсолютно нищо.

— Ето го и самия него — каза игуменът.

Видях го. Бе коленичил в снега на около двеста метра от мен. Беше без риза и въпреки голямото разстояние забелязах, че кожата му е почервеняла от студа.

Стоеше с наведена глава, а ръцете му бяха сключени като за молитва. Не знам дали все още бях под влиянието на ритуала от предишната вечер или на жената, която пренасяше дърва в колибата, но имах чувството, че човекът, когото наблюдавах, притежава огромна духовна сила. Сякаш не принадлежеше повече на тоя свят, а живееше в единение с Бог и с просветлените духове на висините. Блясъкът на снега подсилваше това впечатление.

— В тази планина има много като него — проговори отецът. — В постоянно поклонение пред Бог и Светата Дева те се приобщават към тяхната мъдрост. Слушат ангели, светци, пророчества, мъдри думи и ги предават на малка група вярващи. Докато нещата продължават в тази посока, няма да има проблеми.

Но той няма да спре дотук. Ще тръгне по света да проповядва идеята за Великата майка. Точно сега Църквата не иска това. И светът ще посрещне с камъни първите, които заговорят за това.

— А следващите, които дойдат, ще бъдат посрещнати с цветя.

— Да, но той няма да е сред тях.

Игуменът тръгна към него.

— Къде отивате?

— Да го извадя от състоянието на транс. Да му кажа, че ти ми хареса и че благославям този съюз. Искам да го сторя тук, на това място, което за него е свещено.

Започна да ми прилошава — не знам защо, но много се изплаших.

— Трябва да размисля, отче. Не знам дали това е най-правилното решение.

— Не е най-правилното — отвърна той. — Много родители допускат грешка по отношение на децата си, понеже мислят, че знаят кое е най-доброто за тях. Аз не съм му баща и знам, че греша. Но трябва да изпълня това, което ми повелява съдбата.

Ставах все по-неспокойна.

— Нека не го прекъсваме — помолих аз. — Оставете го да довърши молитвата си.

— Той изобщо не трябваше да е тук! Трябваше да е с теб!

— Може би разговаря със Светата Дева.

— Може би. Ала дори да е така, трябва да отидем при него. Като ме види с теб, ще разбере, че съм ти разказал всичко. Той знае какво мисля.

— Днес е денят на Непорочното зачатие — настоях аз. — За него този ден е изключително важен. Забелязах колко бе радостен снощи пред пещерата.

— Непорочното зачатие е важно за всички нас — отвърна отецът. — Този път обаче аз настоявам да не говорим за религия. Нека да отидем при него!

— Но защо точно сега, отче? Защо в този миг?

— Защото знам, че в момента той взема решение относно бъдещето си. И е възможно да избере погрешния път.

Обърнах му гръб и заслизах по същата пътека, по която бяхме дошли.

— Какво правиш? Не разбираш ли, че само ти можеш да го спасиш? Не разбираш ли, че той те обича и би изоставил всичко заради теб?

Ускорих крачка и той едва успяваше да ме догонва. Въпреки това продължаваше да върви с мен.