— Не, не бързаме — възразих аз, въпреки че много се срамувах да говоря на френски — език, който не владеех добре. — Студено ми е и ми се пие кафе!

Жената ме хвана за ръка и влязохме. Къщата беше уютна, без излишен лукс: стените бяха от камък, а подът и таванът — от дърво. Пред запалената камина бе седнал мъж на около шейсет години.

Щом забеляза игумена, той стана, за да му целуне ръка.

— Недей! — спря го отецът. — Още не си оздравял напълно.

— Напълнях с десет килограма, но все още не мога да помагам на жена си — отвърна мъжът.

— Не се безпокой! Скоро ще се почувстваш много по-добре, отколкото преди.

— Къде е момчето? — попита мъжът.

— Видях го да отива там, където обикновено ходи — отговори жената. — Само че този път беше с кола.

Отецът ме погледна, ала нищо не каза.

— Благослови ни, отче — помоли го жената. — Силата, която той има…

— Силата е на Светата Дева — прекъсна я отецът.

— Силата на Света Богородица е също и ваша сила. Вие го доведохте тук.

Този път отецът избегна погледа ми.

— Помолете се за мъжа ми, отче — настоя жената. Отецът си пое дълбоко въздух, после каза на мъжа:

— Застани пред мен.

Човекът се подчини. Отецът затвори очи и каза една молитва. После призова Светия Дух, като го помоли да не се отделя от този мъж и да му помага.

Изведнъж започна да говори много бързо, сякаш правеше някакво заклинание, и аз вече не успявах да следя думите му. Ръцете му докоснаха раменете на мъжа, после се спуснаха надолу до пръстите му. Направи този жест няколко пъти.

Огънят в камината запращя по-силно. Може би беше обикновено съвпадение или пък отецът бе навлязъл в непознати за мен територии, които влияеха върху природните стихии.

Аз и жената се стряскахме всеки път, когато някоя цепеница изпращяваше. Отецът нищо не забелязваше, бе изцяло отдаден на задължението си да бъде оръдие на Светата Дева, както бе казал преди това. Говореше на някакъв странен език. Думите излизаха от устата му с невероятна бързина. Бе поставил неподвижно ръцете си върху раменете на човека пред себе си.

Ритуалът свърши така внезапно, както бе започнал. Отецът се обърна и ги благослови по традиционния начин, като ги прекръсти с дясната си ръка.

— Нека Бог бъде винаги в този дом!

След това се извърна към мен и ме подкани да продължим пътя си.

— Чакайте, не ви направих кафе! — каза жената, като видя, че си тръгваме.

— Ако пия кафе сега, няма да мога да спя — отговори отецът.

Жената се засмя и добави нещо. Не я чух добре, защото вече бяхме поели по пътя. Може би искаше да каже, че все още е сутрин.

— Отче, жената спомена за някакво момче, което излекувало мъжа й. Това е той, нали?

— Да, той е.

Почувствах се зле. Спомних си вчерашния ден, Билбао, беседата в Мадрид, хората, които говореха за чудеса, присъствието, което усетих, докато другите ме бяха прегърнали и се молехме.

И тъй, обичах мъж, който имаше дарбата да лекува. Човек, който помагаше на ближния, облекчаваше страданието, помагаше на болните да оздравеят и възвръщаше надеждата у техните близки. Мисия, която не се вместваше в една къща с бели завеси, с любимите плочи и книги.

— Не се обвинявай, дъще!

— Вие четете мислите ми!

— Да, чета ги — отвърна отецът. — Аз също имам дарба и се опитвам да бъда достоен за нея. Светата Дева ме научи да се потапям във вихъра на човешките чувства, за да ги насочвам във възможно най- добрата посока.

— Вие също вършите чудеса.

— Не мога да лекувам, но притежавам една от дарбите на Светия Дух.

— В такъв случай можете да прочетете какво става в сърцето ми. Знаете, че го обичам и че тази любов расте с всеки изминал миг. Заедно открихме света и заедно ще останем в него. Волно или неволно, той присъстваше във всички дни от живота ми.

Какво ли можех да споделя с този свещеник, който вървеше до мен? Той никога нямаше да разбере, че съм имала други мъже, влюбвала съм се и ако се бях омъжила, щях да съм щастлива. Още като дете бях открила любовта на един площад в Сория и после я бях забравила.

Но по всичко личеше, че това последното не го бях сторила много добре. Достатъчни бяха три дни, за да започне всичко отново.

— Имам право да бъда щастлива, отче. Ще си възвърна изгубеното. Ще се боря за щастието си, не искам да го пропусна отново.

Ако се откажа от тази борба, това ще означава, че се отказвам от духовния си живот. Както вие казахте, ще отдалеча от себе си Бог, ще изгубя женската си сила и власт. Ще се боря за него, отче.

Знаех защо този нисък и дебел човечец ме бе потърсил. Бе дошъл, за да ме убеди да го напусна, защото той имаше много по-важна мисия, която трябваше да изпълни.

Изобщо не вярвах, че отецът, който крачеше до мен, искаше да се оженим и да живеем в къща като тази в Сен Савен. Игуменът казваше това, за да ме заблуди, за да престана да се защитавам, и тогава с усмивка да ме убеди в противното.

Той прочете мислите ми, но нищо не каза. А може би се лъжех, може би отецът изобщо не беше в състояние да отгатва мислите на хората. Мъглата бързо се разсейваше и вече виждах пътя, планинския склон, полето и дърветата, покрити със сняг. Сякаш и чувствата ми се бяха прояснили.

Толкова по-зле! Ако е вярно, че отецът наистина умее да чете мисли, нека да прочете моите и да узнае всичко. Нека да узнае, че снощи той поиска да се любим, а аз отказах и съжалявам за това.

Вчера си мислех, че ако той наистина трябва да си тръгне, винаги ще си спомням за него като за стар приятел от детинство. Нищо подобно! Въпреки че членът му не проникна в мен, проникна нещо много по- дълбоко и докосна сърцето ми.

— Отче, обичам го — повторих аз.

— Аз също го обичам. Любовта винаги прави глупости. В моя случаи тя ме кара да се опитам да го отдалеча от твоята съдба.

— Няма да бъде лесно да ме отдалечите, отче. Снощи по време на молитвите пред пещерата открих, че и аз мога да пробудя у себе си тези дарби, за които говорите. И ще ги използвам, за да го задържа до себе си.

— Дано да успееш! Дано! — каза отецът и на лицето му се появи лека усмивка.

Спря и извади броеница от джоба си. После, с броеницата в ръка, ме погледна право в очите.

— Исус е казал, че не трябва да се кълнем, и аз няма да се закълна, но ти казвам в присъствието на нещо, което е свято за мен, че не бих желал той да избере конвенционалния религиозен живот. Не бих искал да бъде ръкоположен за свещеник. Той може да служи на Господ по друг начин — като бъде заедно с теб.

Трудно ми бе да повярвам, че казва истината, но явно беше така.

— Той е тук — каза отецът.

Обърнах се и недалеч от нас забелязах една спряна кола. Бе същата, с която дойдохме от Испания.

— Винаги идва пеша — добави отецът, като се усмихваше. — Този път е искал да създаде у нас впечатление, че дълго е пътувал.

Маратонките ми подгизнаха от снега, но отецът носеше отворени сандали върху вълнените чорапи и реших да не се оплаквам.

Щом той можеше да ходи така, аз също можех. Започнахме да се изкачваме към върховете.

— Дълго ли ще вървим?

— Най-много половин час.