„Като добър християнин аз съм длъжен да подложа и другата си буза, когато съм несправедливо нападнат или когато е засегната честта ми. Същевременно не бива да забравяме, че така както Исус е подложил другата си буза, е използвал и бича, за да накаже онези, които са се опитвали да превърнат Дома Господен в свърталище на крадци. Тъкмо на това сме свидетели в настоящия момент на Портобело Роуд — безскрупулни хора се опитват да се представят за спасители на души и дават фалшиви надежди и лек за всички злини, като дори твърдят, че който следва съветите им, ще си остане слаб и елегантен.

Следователно аз не виждам друга възможност, освен да отида в съда и да попреча създалото се положение да продължи прекалено дълго. Последователите на това движение се кълнат, че са в състояние да събуждат неподозирани заложби и отричат съществуването на Всемогъщия Господ Бог, като се опитват да го заменят с езически божества, каквито са Венера и Афродита. Според тях всичко е позволено, стига да се прави с «любов». Но какво е любовта? Неморална сила, която оправдава всяка една цел, така ли? Или дълг към истинските ценности на обществото, каквито са семейството и традициите?“

Предвиждайки, че отново може да се стигне до подобен сблъсък както през август, на следващата сбирка полицията взе мерки и постави охрана, за да избегне конфликтите. Атина пристигна с осигурените от Райън телохранители, но този път чу не само овации. Имаше освирквания и обиди. Една жена, която я видя да идва с осемгодишно дете, два дни по-късно я обвини в нарушение на Закона за закрила на децата от 1989 г. Твърдеше, че майката вреди непоправимо на сина си и че грижите за него трябва да бъдат поети от бащата.

Един таблоид успя да открие Лукас Йесен-Петер-сен, който не пожелал да даде интервю. Заплашил репортера и казал да не споменават Виорел в статиите си, защото е в състояние да извърши всякаква лудост.

На другия ден таблоидът публикува следната статия: „Бившият съпруг на Вещицата от Портобело казва, че е способен на убийство заради сина си“.

Същия следобед бяха подадени още две жалби, позоваващи се на Закона за закрила на децата. Този път настояваха държавата да се погрижи за доброто на детето.

Повече сбирки не се провели, въпреки че пред вратата имало групи от хора („за“ и „против“), както и униформени полицаи, които трябвало да укротяват духовете. Атина не се появила. Същото се случило и през следващата седмица. Този път групите, както и полицейското присъствие, били по-малко.

На третата седмица на мястото имало само останки от цветя и един човек, който раздавал снимките на Атина на минувачите.

Темата престана да се появява по страниците на лондонските всекидневници. Когато преподобният Иън Бък реши да обяви, че оттегля обвинението за обида и клевета, опирайки се на „християнския дух, който трябва да проявяваме към покайващите се“, не срещна интерес от никое печатно издание. Успя единствено да публикува текста сред читателските писма на един квартален вестник.

Доколкото знам, темата никога не получи национален отзвук. Така си и остана на страниците, където се отразяват проблемите на града. Месец след като срещите престанаха, пътувах до Брайтън, където се опитах да поговоря за тях с едни приятели, но никой не беше чувал нищо.

В ръцете на Райън бе да изясни проблема. Публикациите в неговия вестник щяха да бъдат последвани от голяма част от пресата. Но за моя изненада той не написа нито ред за Шерин Халил.

Според мен престъплението — съдя по отличителните му черти — няма нищо общо със случилото се в Портобело. Става дума за едно зловещо съвпадение.

Атина ме помоли да включа диктофона си. Тя самата носеше още един. Не бях виждал такъв модел — с много функции и миниатюрни размери.

— Първо, искам да кажа, че ме заплашват със смърт. Второ, обещай ми, че дори и да умра, ще изчакаш да минат поне пет години, преди да допуснеш някой да чуе записа. След време ще могат да разграничат истината от лъжата. Кажи, че си съгласен. По такъв начин ще се ангажираш пред закона.

— Съгласен съм. Но смятам, че…

— Нищо недей да смяташ. Ако умра, това ще бъде моето завещание. При условие, че сега не се каже нищо.

Изключих диктофона.

— Няма от какво да се боиш. Имам приятели на всякакви постове в правителството. Хора, които са ми задължени, които се нуждаят или ще се нуждаят от мен. Ние можем…

— Нали вече ти казах, че имам приятел в Скотланд Ярд?

Пак ли тия приказки? Ако беше вярно, защо не дойде, когато всички имахме нужда от помощта му, когато Атина и Виорел можеха да бъдат пометени от тълпата?

Въпросите изникваха един след друг — дали тя не искаше да ме изпита? Какво се въртеше в главата на тази жена — дали беше неуравновесена и непостоянна, щом като ту искаше да е с мен, ту отново подхващаше темата за несъществуващия мъж?

— Включи диктофона отново — помоли тя. Чувствах се много зле. Започнах да си мисля, че винаги ме е използвала. Искаше ми се да мога да й кажа: „Върви си и никога повече не се появявай в живота ми. Откакто се запознах с теб, всичко се превърна в ад. Живея в очакване на деня, когато ще дойдеш при мен, ще ме прегърнеш, ще ме целунеш и ще ме помолиш да останеш. Това все не се случва.“

— Сбърка ли нещо?

Тя долавяше, че има нещо сбъркано. По-точно беше невъзможно да не знае какво чувствам, защото през цялото време само това правех — разкривах чувствата си. Нищо, че само веднъж бях говорил за тях. Отменях всичко, за да се видим, бях до нея винаги когато ме помолеше, опитвах се да съм близък със сина й, защото смятах, че един ден би могъл да ме нарича татко. Никога не я накарах да се откаже от това, което правеше, радвах се на успеха й и се гордеех с решителността й.

— Защо изключи диктофона?

За миг се озовах между рая и ада, между това да избухна и да се подчиня, между хладния разум и погубващата страст. В крайна сметка, напрягайки всичките си сили, успях да се овладея.

Натиснах копчето.

— Да продължим.

— Тъкмо казвах, че ме заплашват със смърт. Звънят ми разни хора, анонимно, обиждат ме, твърдят, че съм заплаха за света, че искам да върна царството на Сатаната и че те няма да допуснат това.

— Говори ли с полицията?

Нарочно пропуснах да спомена нейния любим — по този начин й показвах, че никога не съм вярвал на приказките й за него.

— Говорих. Те записаха разговорите. Звънят ми от телефонни кабини. Казаха ми да не се безпокоя, наблюдавали дома ми. Успели са да заловят един от тях — бил с психическо разстройство. Смята, че е прероден апостол и че „този път трябва да се бори, за да не прогонят Христос отново“. В момента се намира в психиатрична клиника. Полицаите ми обясниха, че и преди е лежал там, след като заплашвал по същия начин други хора.

— Когато са бдителни, нашите полицаи са най-добрите на света. Наистина няма за какво да се безпокоиш.

— Не се страхувам да умра. Ако се случи днес, ще отнеса със себе си мигове, каквито малко хора на моята възраст са имали шанса да изживеят. Но се страхувам и затова те помолих да запишеш разговора, да не взема да извърша убийство.

— Убийство ли?

— Знаеш, че в съда са заведени няколко дела, с които се опитват да ми отнемат Виорел. Обърнах се към приятели, но никой нищо не можа да направи. Трябва да се изчака решението. Според тях, ако зависи от съдията, тия фанатици ще постигнат каквото си искат. Затова съм си купила оръжие.

Зная какво означава да отделят дете от майката.