изцяло ще се съгласи с мен. Атина беше в живота ми от близо две години и аз се страхувах да не би да продължи по пътя си и да изчезне от хоризонта, без дори да съм успял да я придружа поне в част от прехода й.

— За любов ли говориш?

— Моля те за помощ.

Какво да правя? Да се овладея и да се държа хладнокръвно, да не пришпорвам нещата, за да не ги разруша, така ли? Или да направя крачката, която остава — да я прегърна и да я защитя от всички злини?

— Аз искам да ти помогна — отговорих, въпреки че в главата ми настоятелно звучаха думите: „За нищо не се притеснявай, аз мисля, че те обичам.“ — Моля те да ми се довериш. Бих направил всичко, абсолютно всичко за теб. Дори да кажа „не“, когато смятам, че е правилно. Поемайки риска да не ме разбереш.

Разказах й, че заместник-главният редактор ми е предложил да подготвя поредица от материали за възраждането на Богинята, където беше предвидено и интервю с нея. Споделих как отначало хрумването ми се е сторило отлично, но сега разбирам, че е по-правилно да изчакаме малко.

— Или искаш да продължиш напред с мисията си, или искаш да се защитиш. Знам, че възприемаш делата си като особено важни, а не както ги възприемат останалите. Съгласна ли си с мен?

— Мисля за сина си. Сега всеки ден има проблеми в училището.

— Ще минат и ще заминат. След седмица никой вече няма да говори за това. Тогава ще настъпи моментът да действаме. Но не за да се защитаваме от идиотските нападки, а за да обясним убедително и задълбочено мащаба на твоето начинание.

А ако се съмняваш в чувствата ми и си решила да продължиш напред, ще дойда с теб на следващата сбирка. Да видим какво ще стане.

И следващия понеделник аз я придружих. Вече не бях просто част от тълпата. Сега можех да видя нещата по нейния начин.

Хора, които се трупаха на мястото, цветя и овации, девойки, които я наричаха „жрица на Богинята“, две-три хубаво облечени дами, които молеха за лично посещение заради заболяване в семейството. Тълпата започна да ни блъска, запречвайки входа — изобщо не ни беше хрумвало, че ще ни е необходима охрана. Уплаших се. Хванах я под ръка, прегърнах Виорел и влязохме.

В претъпканото помещение ни чакаше разгневената Андреа.

— Смятам, че днес трябва да им кажеш, че не правиш чудеса! — викна тя на Атина. — Ти си се оставила да те завладее суетата! Защо Агия София не каже на всичките тези хора да си вървят?

— Защото тя им посочва болестите — отвърна Атина предизвикателно. — И колкото повече хора се възползват от това, толкова по-добре.

Разговорът щеше да продължи, но тълпата ръкопляскаше и Атина се качи на импровизираната сцена. Пусна малкия касетофон, който носеше от къщи, даде указания никой да не следва ритъма на музиката, помоли ги да танцуват и ритуалът започна. В даден момент Виорел отиде в ъгъла и седна — дойде мигът, когато Агия София трябваше да се появи. Атина отново извърши онова, което вече толкова пъти бях виждал — внезапно спря звука, хвана с ръце главата си, а хората мълчаха и се подчиняваха на невидимата команда.

Ритуалът се повтори. Бе извършен по същия начин — въпроси за любов, които биваха отхвърляни, и други за тревоги, болести и лични проблеми, които бяха обсъждани. От мястото си можех да видя, че очите на някои хора са пълни със сълзи, а други сякаш се намираха пред светица. Дойде мигът за последната проповед преди всеобщото отдаване на почит към Майката.

Понеже вече знаех какво следва, започнах да се чудя как да излезем по най-безпроблемния начин, с колкото се може по-малко усложнения. Бях склонен да приема думите на Андреа да кажем на хората да не търсят чудеса тук. Отправих се към Виорел, за да напуснем мястото, щом майка му свърши да говори.

Но точно тогава чух гласа на Агия София:

— Днес, преди да приключим, ще говорим за диети. Забравете всички приказки за режим на храненето.

Диети? Режим на храненето?

— През всичките тези хилядолетия ние сме оцелели, защото сме могли да се храним. Но днес това сякаш се превръща в проклятие. Защо? Какво ни кара да се опитваме на четирийсет години да имаме същото тяло както когато сме били млади? Възможно ли е да спрем времето? Разбира се, че не. За какво ни е притрябвало да сме слаби?

Чух някакъв ропот сред публиката долу. Вероятно очакваха някакво по-духовно послание.

— Ами не ни е притрябвало. Купуваме книги, ходим на фитнес, похабяваме една голяма част от вниманието си в опити да спрем времето. А би трябвало да ликуваме заради чудото, че сме на този свят. Вместо да мислим как да живеем по-добре, ние сме обсебени от притеснения за теглото си.

Забравете това. Вие може да прочетете колкото си щете книги, да правите каквито щете упражнения, да се наказвате колкото щете, и пак ще имате два избора — да престанете да живеете или да надебелеете.

Яжте умерено и го правете с удоволствие. Не е лошо това, което влиза в човешката уста, а онова, което излиза от нея. Спомнете си, че в продължение на хиляди години сме се борили да не гладуваме. Кой е измислил тези изисквания всички да са слаби през целия си живот?

Аз ще ви отговоря — вампирите на душата, онези, които толкова се страхуват от бъдещето, та си въобразяват, че могат да спрат колелото на времето. Агия София ви уверява — невъзможно е. Използвайте енергията и усилието за спазването на една диета, за да се нахраните с духовен хляб. Разберете, че Великата майка дава щедро и мъдро — зачитайте това и няма да напълнеете повече, отколкото повелява времето.

Вместо да горите изкуствено тези калории, опитайте се да ги превърнете в необходимата за мечтите ви енергия. Никой не е останал слаб задълго само благодарение на някаква диета.

Беше абсолютно тихо. Атина започна последния ритуал, всички почетоха присъствието на Майката, аз взех Виорел на ръце и си обещах следващия път да доведа с мен някои приятели, за да си осигурим поне някаква защита. Излязохме, чувайки все същите възгласи и овации, както и на влизане.

Някакъв търговец ми кресна:

— Това е абсурдно! Ако счупите някоя от моите витрини, ще ви съдя!

Атина се смееше, раздаваше автографи, а Виорел изглеждаше доволен. Молех се тази вечер да няма никакви журналисти. Когато най-накрая успяхме да се измъкнем от тълпата, взехме такси.

Попитах ги дали искат да хапнат нещо. Разбира се, че да, каза Атина, та нали току-що беше говорила по този въпрос.

В тази поредица от грешки, позната под името „Вещицата от Портобело“, онова, което най-много ме изненадва, е наивността на Херън Райън, журналист с дългогодишен международен опит. Когато говорихме, той беше ужасен от статиите в таблоидите:

„Режимът на Богинята!“ — казваше един.

„Отслабнете, докато се храните, призовава Вещицата от Портобело!“ — пишеше друг на първа страница.

Освен че се докосна до нещо толкова уязвимо, каквото е религията, въпросната Атина бе стигнала и по-далеч: бе говорила за диети — тема от национален интерес, по-важна от войните, стачките или природните бедствия. Не всички вярват в Господ, но всички искат да отслабнат.

Репортерите интервюираха местните търговци, които уверяваха, че са видели запалени черни и червени свещи и ритуали с малък брой хора в дните преди големите сбирки. До момента всичко не беше нищо повече от евтина сензация, но Райън трябваше да се сети, че в британския съд има заведено дело и че обвинителят няма да пропусне нито една възможност да представи пред съдиите онова, което според него не беше просто слух, а атентат срещу изконните обществени ценности.

Същата седмица един от най-престижните английски вестници публикува като уводна статия текст от преподобния Иън Бък, пастор от евангелистката общност в Кензингтън, където се казваше: