вечерта отново да се върнем в гората, само двете. Тя попита къде може да остави сина си. Аз щях да уредя гледачка — имах съседка, която ми бе задължена за разни услуги и с огромно удоволствие би се погрижила за Виорел.

Привечер се върнахме на същото място. По пътя си говорихме за неща, които не бяха свързани с предстоящия ритуал. Атина ме беше видяла да си правя кола маска с нов вид восък и беше силно заинтригувана да разбере какви са предимствата пред старите методи. Разговаряхме оживено за суета, мода, за местата, където може да се пазарува по-евтино, за поведението на жените, за феминизма, за прически. В даден момент тя каза нещо от рода на „душата няма възраст, не знам защо се вълнуваме от тези неща“, но веднага си даде сметка, че няма нищо лошо в това просто да се отпусне и да води съвсем повърхностен разговор.

Тъкмо обратното — беше доста забавно да си приказваме за тези неща. Грижите за външния вид не са престанали да са от първостепенно значение в живота на жената. Мъжете правят същото, но по друг начин и не се превземат толкова, колкото ние.

Щом се приближихме към мястото, което бях избрала — по-точно което гората ми бе определила, — започнах да усещам присъствието на Майката. При мен това присъствие се изразяваше чрез някаква необяснима вътрешна радост, която ме разчувства и почти ме разплаква. Настъпи моментът да спрем и да сменим темата.

— Събери съчки — помолих я аз.

— Но вече е тъмно.

— Пълната луна осветява достатъчно дори когато се крие зад облаците. Приучи очите си да гледат — те са създадени да виждат много повече, отколкото си мислиш.

Тя започна да прави каквото я помолих. От време на време ругаеше, когато се убождаше на някой трън. Мина почти половин час, в който не разговаряхме. Аз бях в приповдигнато настроение заради присъствието на Майката. Бях направо еуфорична, че съм там с тази жена, която приличаше на момиче, доверяваше ми се и ми правеше компания в това понякога твърде откачено според хората търсене.

Атина още се намираше във фазата да отговаря на въпроси, както бе отговорила на моите същия следобед. Аз вече бях преминала през нея и напълно се бях пренесла в царството на мистерията. Само съзерцавах, възхвалявах, издигах в култ, бях благодарна и позволявах на дарбата ми да се проявява.

Гледах как Атина събира съчки и видях момичето, което бях някога. То също търсеше забулени тайни и скрити сили. Животът ме научи на нещо съвсем различно — силите не са скрити, а тайните отдавна са разбулени. Когато видях, че съчките ще ни стигнат, й дадох знак да престане.

Самата аз потърсих някои по-големи клони и ги поставих върху съчките. Такъв е животът. За да пламнат клоните, трябва първо да изгорят съчките. За да можем да освободим енергията на силните, трябва слабите да могат да се проявят.

За да можем да разберем властта, която притежаваме, и тайните, които вече са били разбулени, преди това трябва да допуснем да бъде изчерпано повърхностното — очакванията, страховете, привидностите. Тогава бихме могли да навлезем в това спокойствие, което сега ми се откриваше в гората — с полъха на вятъра, с лунната светлина иззад облаците, със звуците на животните, поемащи на нощен лов в изпълнение на кръговрата на Майката. Без да бъдат критикувани за това, че са последвали своите инстинкти и своята природа.

Накладох огън.

Никоя от двете ни нямаше желание да говори. Просто стояхме и съзерцавахме танца на огъня. И така мина известно време, което ни се стори цяла вечност. Знаехме, че в този миг стотици хиляди души седят пред своите огнища в различни краища на света. Нищо че в домовете си имат най-модерните системи за отопление — правеха го, понеже то представляваше символ.

Трябваше да положим огромно усилие, за да излезем от транса, който въпреки че не ми говореше нищо особено и не ми помагаше да виждам богове, аури и призраци, ме караше да се чувствам пречистена, от което изпитвах огромна нужда. Отново започнах да се концентрирам върху настоящето, върху младата жена до мен, върху ритуала, който трябваше да извърша.

— Как е твоята ученичка? — попитах.

— Трудно е. Но ако не беше така, може би нямаше да науча каквото трябва.

— Тя каква дарба развива?

— Разговаря с представители на паралелния свят.

— Както ти говориш с Агия София, така ли?

— Не. Знаеш, че Агия София е проявление на Майката вътре в мен. Тя общува с невидимите същества.

Вече бях разбрала, но исках да съм сигурна. Атина беше по-мълчалива от обикновено. Не знаех дали е говорила с Андреа за събитията в Лондон, но това нямаше значение. Станах, отворих чантата, която носех, извадих специално подбрани за случая билки и ги хвърлих в пламъците.

— Дървото започна да говори — каза Атина, сякаш е нещо съвсем нормално. Това е добре — чудесата бяха станали част от живота й.

— Какво казва?

— В момента нищо не казва, има само звуци. След няколко минути тя дочу песен, която идваше от огъня.

— Прекрасно е!

Вече не беше жена или майка, беше едно момиче.

— Стой така. Не се опитвай да се концентрираш или да следваш действията ми, или да разбираш думите ми. Отпусни се и се почувствай добре. Понякога това е единственото, което може да очакваме от живота.

Коленичих, извадих една съчка от огъня и описах окръжност, като оставих малък отвор, колкото да вляза. Аз също чувах музиката, която чуваше Атина. Започнах да танцувам около нея и да призовавам единението на мъжката сила на огъня със земята, която го приемаше с широко разтворени ръце и крака. Тя пречистваше всичко и превръщаше в енергия силата, скрита в онези съчки, дънери, хора и невидими създания. Танцувах, докато траеше мелодията на огъня, и извършвах действия за закрила на усмихнатото същество в кръга.

Когато пламъците угаснаха, взех малко пепел и посипах главата на Атина. Веднага след това заличих с крака очертаната около нея окръжност.

— Много благодаря — каза тя. — Почувствах се обичана, ценена и закриляна.

— Не забравяй това в трудните моменти.

— Сега, когато открих пътя, няма да има трудни моменти. Вярвам, че имам мисия, която трябва да изпълня, така ли е?

— Да, всеки от нас има своя мисия. Тя започна да се разколебава.

— Не ми отговори за трудните моменти.

— Въпросът не е много удачен. Спомни си какво каза преди малко — ти си обичана, ценена и закриляна.

— Ще направя всичко възможно.

Очите й се напълниха със сълзи. Атина беше разбрала моя отговор.

Моят внук! Той какво общо има с това? В какъв свят живеем, боже мой? В средновековието ли сме, още ли се преследват вещици?

Изтичах към него. Носът на детето беше изцапан с кръв, но то май не споделяше тревогите ми. Блъсна ме.

— Мога сам да се защитавам. И се защитих.

Въпреки че самата аз така и не родих дете, познавам детските сърца. Доста повече се притеснявах за Атина, отколкото за Виорел. Тази караница беше една от многото, в които му предстоеше да бъде въвлечен през живота си. В подпухналите му очи се четеше известна гордост.

— Група деца в училището казаха, че мама е по-следователка на дявола!