последна молитва (това се правеше отскоро, с преместването на групата в склада, предоставен от един от първите участници), и толкова.

Забелязах, че по време на ритуала Атина сякаш беше в транс.

— Всички ние имаме дълг към любовта — длъжни сме да й позволим да се прояви по който начин реши. Не може и не бива да се плашим, когато силите на мрака, онези, които са наложили думата „грях“ само за да контролират сърцата и ума ни, искат да бъдат чути. Какво представлява грехът? Исус Христос се обърнал към прелюбодейката и попитал: „Никой ли те не осъди?“ След като жената му отговорила: „Никой, Господи“, Исус рекъл: „Е, и аз те не осъждам.“ В събота лекувал болни, позволил на една проститутка да измие краката му, поканил разпнатия редом с него престъпник в рая, ял непозволени храни и повтарял да мислим само за днешния ден, защото полските кринове нито тъчат, нито предат, но са облечени в слава.

Какво представлява грехът? Грях е да попречим на любовта да се прояви. А Майката е любов. Живеем в един нов свят, можем да изберем да следваме собствените си стъпки, а не онова, което обществото реши да ни наложи. Ако трябва, отново ще се опълчим срещу силите на мрака, както направихме миналата седмица. Но никой няма да успее да накара ус-тите и сърцата ни да замлъкнат.

Виждах как една жена се превръща в икона. Тя говореше с убеждение, достойнство и вяра. Надявах се нещата да са точно такива, да се намираме пред един нов свят, на който ще мога да бъда свидетел.

Излизането й от склада бе толкова величествено, колкото и влизането. Щом ме видя в тълпата, ме повика при себе си с думите, че съм й липсвал миналата седмица. Беше радостна, самоуверена, убедена, че постъпва правилно.

Тази беше положителната страна на статията във вестника и се молех нещата да свършат дотам. Исках да греша в заключенията си, но три дни по-късно предвижданията ми се сбъднаха — отрицателната страна се прояви с пълна сила.

Прибягвайки до услугите на една от най-авторитетните и консервативни адвокатски кантори в кралството, чиито старши съдружници — да, те, а не Атина — имаха връзки във всички сфери на правителството, и използвайки публикуваните декларации, преподобният Бък свика пресконференция, за да каже, че в този момент влиза в съда, където ще заведе дело за обида, клевета и нанесени морални щети.

Заместник-главният редактор ме повика. Знаеше, че съм в близки отношения с лицето, играещо основна роля в скандала, и предложи да направим извънредно интервю. Първата ми реакция беше на възмущение — как така ще използвам приятелството си, за да продавам вестници?

Но след като поговорихме малко, започнах да мисля, че може би идеята е добра — Атина щеше да има възможност да представи своята версия по случая. Можеше да стигне и по-далеч — да използва интервюто, за да прокара онова, за което се бореше открито. Тръгнах си от срещата с шефа ми с изготвения от двама ни план — серия от репортажи за новите социални тенденции и промените, през които минава религиозното търсене. В един от тези репортажи щях да публикувам думите на Атина.

Същия следобед отидох до дома й. Възползвах се от това, че тя самата ме покани на излизане от склада. От съседите й разбрах, че предишния ден са идвали от съда, за да й връчат призовка, ала и те не успели да я намерят.

По-късно се обадих по телефона, но безуспешно. Привечер опитах отново и пак никой не отговори. След това започнах да звъня на всеки половин час. Тревогата ми растеше пропорционално на позвъня-ванията. Откакто Агия София ме излекува от безсънието, умората ме водеше в леглото в единайсет часа вечерта, но този път безпокойството ме държеше буден.

В телефонния указател намерих номера на майка й, но беше прекалено късно. Ако Атина не беше там, цялото й семейство щеше да се притесни. Чудех се какво да правя. Пуснах телевизора, за да видя да не би нещо да се е случило — нищо особено, в Лондон всичко си вървеше постарому, с очарованието и опасностите на този град.

Реших да направя последен опит. След като се чуха три позвънявания, някой вдигна. Веднага познах гласа на Андреа от другата страна на линията.

— Какво искаш? — попита тя.

— Атина помоли да се обадя. Всичко наред ли е?

— Очевидно всичко е наред. И всичко е зле. Зависи как искаш да погледнеш на нещата. Но смятам, че ти можеш да помогнеш.

— Тя къде е?

Андреа затвори без повече обяснения.

Атина се настани в един хотел близо до дома ми. Лондонските новини, свързани със събития от местен характер, особено за малките конфликти в крайните квартали, никога не стигат до Шотландия. Нас не ни интересува особено как англичаните се справят с дребните си проблеми. Ние си имаме наше знаме, наш футболен отбор, а скоро ще си имаме и парламент. Трогателно е, че сега още сме с телефонния код на Англия, имаме техните пощенски марки и ни се налага още повече да подчертаваме поражението на нашата кралица Мария Стюарт в борбата за трона.

Тя накрая била обезглавена от англичаните — под религиозен претекст, то се знае. Проблемите на моята ученичка не представляваха някаква новост.

Оставих Атина да си почива цял ден. На другата сутрин, вместо да вляза в малкия храм и да работя, прилагайки ритуалите, които познавам, реших да я заведа със сина й на разходка в гората близо до Един- бург. Там, докато детето играеше и тичаше на воля сред дърветата, тя ми разказа подробно какво става.

Щом свърши, заговорих аз:

— Ден е и на небето има облаци. Но освен облаците хората вярват, че там живее и всемогъщият Бог, който направлява човешките съдби. Същевременно ето го сина ти. Погледни краката му, чуй звуците край него — тук долу е Майката, много по-близо. Тя носи радост на децата и дава енергия на онези, които се движат по тялото й. Защо хората предпочитат да вярват в нещо далечно и забравят видимото, истинското проявление на чудото?

— Аз знам отговора, защото там горе някой направлява и издава заповеди, скрит зад облаците, и неговата мъдрост е неоспорима. Тук долу ние имаме физическия контакт с вълшебната действителност и свободата сами да изберем къде да ни отведат стъпките ни.

— Хубави и точни думи. Но смяташ ли, че хората искат това? Дали искат да притежават свободата сами да избират стъпките си?

— Мисля, че да. Тази земя, по която стъпвам, очерта пред мен много странни пътища — на скитница от вътрешността на Трансилвания към град в Близкия изток, оттам в друг град на един остров, после в пустинята, отново в Трансилвания и тъй нататък. От една банка в покрайнините ме пратиха в компания за продажба на недвижимо имущество в Персийския залив. От група по танци към един бедуин. И щом усетех, че краката ми вървят напред, аз казвах „да“ вместо „не“.

— А какво спечели от всичко това?

— Днес мога да виждам аурата на хората. Мога да събуждам Майката в душата си. Животът ми сега има смисъл, знам за какво се боря. Но защо питаш? Ти също си получила най-важната мощ — дарбата да лекуваш. Андреа може да предсказва и да разговаря с духове. Стъпка по стъпка съм проследила нейното духовно развитие.

— Какво друго спечели?

— Радостта, че съм жива. Знам, че съм тук, всичко е чудо и се разкрива пред нас.

Детето падна и удари коляното си. Атина инстинктивно хукна към него, почисти раната, каза, че няма страшно, и то отново се върна към игрите си в гората. Използвах случая като знак свише.

— Това, което стана със сина ти, стана и с мен. А сега става и с теб, нали?

— Да. Но не мисля, че съм се спънала и съм паднала. Смятам, че отново минавам през изпитание, което ще ми посочи следващата стъпка.

В такива моменти учителят не бива да казва нищо. Трябва само да благослови ученика си. Защото колкото и да иска да му спести болката, пътищата са начертани и краката копнеят да ги следват. Предложих