откаже от Фатима.

— Ще те преведа през пустинята — каза Алхимикът.

— Искам да остана в оазиса — отвърна момчето. — Вече срещнах Фатима. А за мен тя е по-ценна от съкровището.

— Фатима е жена от пустинята — каза Алхимикът. — Знае, че мъжете трябва да тръгнат, за да могат да се завръщат. Тя вече е намерила своето съкровище — това си ти. Сега очаква ти да намериш това, което търсиш.

— А ако реша да остана?

— Ще станеш Съветник на оазиса. Имаш достатъчно злато, за да купиш много овце и камили. Ще се ожениш за Фатима и ще живеете щастливо първата година. Ще обикнеш пустинята и ще запомниш как изглежда всяка една от петдесетте хиляди палми. Ще видиш как растат и те ще ти разкрият свят, който непрекъснато се променя. Ще започнеш да тълкуваш поличбите все по-добре, защото пустинята е най- добрият от всички учители.

На втората година ще си спомниш за съществуването на съкровището. Поличбите ще започнат все по- настойчиво да говорят за това и ти ще се опиташ да не им обръщаш внимание. Ще използваш знанията си само за благоденствието на оазиса и на неговите жители. Племенните вождове ще ти бъдат благодарни за това. Камилите ти ще ти донесат богатство и власт.

На третата година поличбите ще продължат да говорят за съкровището и за Личната ти легенда. Ще бродиш из оазиса по цели нощи, а Фатима ще бъде тъжна, защото заради нея ти няма да си извървял пътя си. Но ти ще й дадеш много любов, която ще бъде споделена. Ще си спомниш, че тя никога не те е молила да останеш, защото жената от пустинята знае да чака завръщането на мъжа си. Затова ти за нищо няма да я виниш. Но нощем дълго ще вървиш из пясъка на пустинята, между палмите, и ще мислиш, че си могъл да продължиш пътя си, да се довериш повече на любовта си към Фатима. Защото това, което те е накарало да останеш в оазиса, е бил собственият ти страх, че никога няма да се завърнеш. И щом стигнеш до тази мисъл, поличбите ще ти покажат, че твоето съкровище е погребано завинаги.

На четвъртата година поличбите ще те изоставят, защото ти ще си се отказал да им обръщаш внимание. Племенните вождове ще разберат това и ти ще бъдеш свален от длъжност в Съвета. По това време ще си богат търговец с много камили и стока. Но ще прекараш останалите дни от живота си, бродейки между палмите и пустинята с ясното съзнание, че не си изпълнил Личната си легенда, а вече е твърде късно за нея.

Никога няма да разбереш, че Любовта в никакъв случай не пречи на човек да следва Личната си легенда. А ако това се случва понякога, то е само защото Любовта не е била истинската, тази, която говори на Световния език.

Алхимикът изтри кръга, който бе нарисувал върху пясъка, и змията бързо се скри между камъните. Момчето си спомни за търговеца на кристал, който винаги бе искал да отиде в Мека, и за англичанина, който търсеше истински алхимик. Спомни си за едно момиче, което се бе доверило на пустинята, и един ден пустинята бе завела при него този, когото то искаше да обича.

Възседнаха конете си и този път момчето тръгна след Алхимика. Вятърът носеше шумове от оазиса и то се опитваше да различи гласа на Фатима. Този ден не бе ходило при кладенеца заради битката.

Но същата тази вечер, докато наблюдаваха змията вътре в кръга, странният конник със сокол на рамото бе говорил за любов и съкровища, за жените от пустинята и за неговата Лична легенда.

— Идвам с вас — каза момчето. И веднага усети как душата му се изпълва със спокойствие.

— Ще тръгнем утре сутринта, преди изгрев слънце — бе единственият отговор на Алхимика.

Момчето не мигна през цялата нощ. Два часа преди разсъмване събуди едно от арабчетата, които спяха в неговата шатра, и го помоли да му покаже къде живее Фатима. Излязоха навън и се запътиха натам. В замяна даде на арабчето пари, с които да си купи една овца.

После го помоли да открие къде точно спи Фатима, да я събуди и да й каже, че момчето я чака навън. Арабчето изпълни всичко това и спечели пари за още една овца.

— Сега ни остави сами — каза момчето на арабчето, което се върна да си доспи в шатрата, гордо с това, че е помогнало на Съветника на оазиса, и доволно, защото имаше пари за две овце.

Фатима се появи на вратата на шатрата и двамата тръгнаха между палмите. Момчето знаеше, че нарушава Традицията, но сега това нямаше никакво значение.

— Заминавам — каза то. — И искам да знаеш, че ще се върна. Обичам те, защото…

— Не казвай нищо повече — прекъсна го Фатима. — Човек обича, защото обича. Не се нуждаем от някаква причина, за да обичаме.

Ала момчето продължи:

— Обичам те, защото сънувах сън, срещнах един цар, продавах кристални съдове, пресякох пустинята, клановете си обявиха война и дойдох до кладенеца, за да науча къде живее един алхимик. Обичам те, защото цялата Вселена ми помогна да стигна до теб.

Двамата се прегърнаха. За пръв път телата им се докосваха.

— Ще се върна — повтори момчето.

— По-рано, когато гледах пустинята, си пожелавах нещо — каза Фатима. — А сега ще гледам към нея с надежда. Един ден баща ми замина, но се върна при майка ми. И продължава да се завръща.

Не си казаха нищо повече. Повървяха малко между палмите и момчето изпрати Фатима до вратата на шатрата.

— Ще се върна, както баща ти се е върнал при майка ти — каза то.

Забеляза, че очите на Фатима бяха пълни със сълзи.

— Но ти плачеш…

— Аз съм жена от пустинята — отвърна тя, като криеше лицето си. — Но все пак съм жена…

Фатима влезе в шатрата. След малко слънцето щеше да изгрее. На разсъмване тя щеше да излезе, за да върши това, което бе правила толкова години наред. Сега обаче всичко се бе променило. Момчето вече нямаше да бъде в оазиса и оазисът нямаше да има това значение, което бе имал преди малко. Той вече нямаше да бъде мястото с петдесет хиляди палми и триста кладенеца, където поклонниците с радост пристигаха след дълго пътуване. От днес нататък оазисът щеше да бъде за нея едно празно място.

От този ден нататък пустинята щеше да стане по-важна от оазиса. И Фатима непрестанно щеше да се взира в нея, опитвайки се да открие звездата, която водеше момчето по пътя към неговото съкровище. Щеше да изпраща целувки по вятъра с надеждата, че той ще докосне лицето на момчето и ще му каже, че тя е жива и го чака, така както една жена чака един смел мъж, тръгнал да търси мечти и съкровища. От този ден нататък пустинята щеше да се превърне в едно-единствено нещо — надеждата за неговото завръщане.

— Не мисли за това, което си оставил зад себе си — каза Алхимикът, когато препуснаха с конете си из пясъците на пустинята. — Всичко е гравирано върху Всемирната душа и ще остане там завинаги.

— Хората повече мечтаят да се завърнат, отколкото да заминат — каза момчето, което отново свикваше с тишината на пустинята.

— Ако това, което си открил, е направено от чиста материя, то никога няма да изгние. И ти ще можеш да се върнеш един ден. А ако е било само мигновен блясък, звездна експлозия, тогава няма да намериш нищо, след като се завърнеш. Но в замяна на това ще си видял светлинна експлозия, нещо, което си е струвало да изживееш.

Спътникът му говореше с езика на алхимията. Ала момчето разбираше, че става дума за Фатима.

Трудно му беше да не мисли за това, което бе останало зад него. Пустинята с неизменния си пейзаж често се изпълваше с видения. Момчето продължаваше да вижда финиковите палми, кладенците и лицето на любимото момиче. Виждаше англичанина с неговата лаборатория, а също и камиларя, който всъщност бе учител, но не го знаеше. „Може би Алхимикът никога не е обичал“, помисли си момчето.

Алхимикът яздеше пред него със сокола на рамо. Соколът познаваше добре езика на пустинята и когато спираха, той излиташе от рамото на Алхимика да търси храна. Първия ден донесе заек. На следващия ден донесе две птици.

През нощта постилаха одеялата си на пясъка, но не палеха огън. Нощите в пустинята бяха студени, а с изтъняването на луната започнаха да стават все по-тъмни. Яздеха мълчаливо вече цяла седмица, като говореха само за предпазните мерки, необходими, за да избегнат сраженията между клановете. Войната