С мъка излезе от транса, в който бе изпаднало. Стана и тръгна към палмите. Още веднъж се убеди в многоезичието на нещата: този път пустинята се бе превърнала в сигурно убежище, а оазисът бе станал опасен.
Камиларят бе седнал до една палма и също се бе загледал в залеза на слънцето, когато видя момчето да се появява зад една от дюните.
— Въоръжен отряд идва насам — каза то. — Имах видение.
— Пустинята изпълва с видения сърцата на хората — отвърна камиларят.
Ала момчето му разказа за ястребите: бе наблюдавало полета им, когато внезапно се бе потопило във Всемирната душа.
Камиларят не каза нищо. Разбираше за какво говори момчето. Знаеше, че всяко едно нещо на повърхността на земята може да разкаже историята на останалите неща. Всеки човек, който отвори книга на някаква страница или погледне ръцете на хората, полета на птиците, картите за игра или пък нещо друго, би могъл да намери връзка със събитието, което изживява в момента. Всъщност нещата сами по себе си нищо не показват. Хората са тези, които, наблюдавайки нещата, разбират по какъв начин да достигнат до Всемирната душа.
Пустинята бе пълна с хора, които си изкарваха хляба с това, че лесно можеха да проникнат във Всемирната душа. Наричаха ги гадатели, а жените и старците се бояха от тях. Воините рядко ги търсеха, защото никой не влиза в битка, когато знае, че ще умре. Воините предпочитаха да усещат вкуса на битката и вълнението пред неизвестното; бъдещето е написано от Аллах, а всичко, което той е написал, е за доброто на човека. Ето защо воините живееха единствено в настоящето. А настоящето бе пълно с изненади и те трябваше да внимават за много неща: къде е сабята на врага, къде е конят му, какъв удар да му нанесат, за да си спасят живота.
Камиларят беше воин и неведнъж му се бе случвало да се обръща към гадатели. Някои от тях му бяха казали верни неща, други — не. Докато един ден най-старият и всяващият най-голям страх гадател бе попитал камиларя защо толкова иска да узнае бъдещето си.
— За да мога да направя нещо — отвърнал камиларят. — И да направя така, че да избегна това, което не бих искал да се случи.
— В такъв случай това вече няма да е твоето бъдеще — възразил гадателят.
— Тогава може би искам да узная бъдещето си, за да се подготвя за това, което предстои да стане.
— Ако ти предстоят хубави неща, то те ще бъдат за теб приятна изненада — казал гадателят. — А ако са лоши, ти ще страдаш много преди те да се случат.
— Искам да узная бъдещето си, защото съм човек — казал накрая камиларят на гадателя. — А хората живеят заради бъдещето.
Гадателят замълчал за известно време. Неговият метод на гадаене бил да хвърля на пода пръчици и да тълкува начина, по който падат. Но тоя ден той не си послужил с пръчиците. Увил ги в една кърпа и ги сложил обратно в джоба си.
— Изкарвам прехраната си, като предсказвам бъдещето на хората — казал той. — Познавам науката на пръчиците и знам как да ги използвам, за да проникна в онова пространство, където всичко е написано. Там мога да прочета миналото, да открия забравени вече неща и да разбера поличбите от настоящето.
Когато хората дойдат при мен, аз не чета тяхното бъдеще, а само го разгадавам. Защото бъдещето принадлежи на Бога и само той може да го разкрие при изключителни обстоятелства. А как успявам да разгадая бъдещето? По поличбите в настоящето. Тайната се крие именно в настоящето; ако обърнеш по- голямо внимание на настоящето, можеш да го направиш по-хубаво. А ако направиш по-хубаво настоящето си, това, което ще се случи впоследствие, също ще бъде по-хубаво. Забрави за бъдещето и живей всеки ден от живота си така, както повелява Законът. Бъди уверен, че Бог се грижи за децата си. Всеки ден носи в себе си Вечността.
Камиларят поискал да узнае при какви обстоятелства Бог позволява да видиш бъдещето си.
— Когато той самият го покаже. А Бог рядко показва бъдещето, и то само когато това бъдеще е написано, за да бъде променено.
Бог бе показал някакво бъдеще на момчето, помисли си камиларят. Защото е искал момчето да бъде негов инструмент.
— Върви да говориш с племенните вождове — каза камиларят. — Разкажи за воините, които идват насам.
— Ще ми се смеят.
— Те са мъже от пустинята, а мъжете от пустинята са свикнали с поличбите.
— Тогава те вече знаят.
— Тези неща не са тяхна грижа. Вярват, че ако трябва да узнаят нещо, което Аллах иска да им разкрие, някой ще им го съобщи. Вече се е случвало много пъти. А днес ти си този човек.
Момчето си помисли за Фатима. И реши да отиде при племенните вождове.
— Нося послание от пустинята — каза то на стража, който стоеше пред огромната бяла шатра в центъра на оазиса. — Искам да говоря с вождовете.
Стражът нищо не отговори. Влезе в шатрата и остана там дълго. После излезе заедно с един млад арабин, чиято бяла дреха беше обшита със злато. Момчето му разказа за това, което бе видяло. Арабинът го помоли да изчака малко и отново влезе вътре.
Мръкна се. Много араби и търговци влязоха и излязоха от оазиса. Постепенно огньовете изгаснаха и в оазиса стана така тихо, както в пустинята. Само в голямата шатра имаше светлина. През цялото това време момчето мислеше за Фатима и все още не можеше да разбере разговора от оня следобед.
След като бе чакало няколко часа, стражът му каза да влезе.
Това, което видя, го накара да изпадне в захлас. Никога не си беше представяло, че насред пустинята може да съществува такава шатра. Подът бе покрит с най-красивите килими, по които някога бе стъпвало, а от тавана висяха позлатени гравирани полилеи със запалени свещи. Племенните вождове бяха насядали в дъното на шатрата в полукръг и удобно се бяха подпрели върху богато избродирани копринени възглавници. Влизаха и излизаха слуги със сребърни подноси, отрупани с пикантни ястия и чай. Други се грижеха въглените в наргилетата да не изгаснат. Приятен аромат на мек тютюн изпълваше въздуха.
Вождовете бяха осем, но момчето веднага разбра кой от тях е най-високопоставеният — един арабин, облечен в обшита със злато бяла дреха, който седеше в центъра. А до него бе седнал младият арабин, с когото момчето бе разговаряло преди това.
— Кой е чужденецът, който говори за поличби? — попита един от вождовете, поглеждайки към него.
— Аз — отговори момчето. И разказа това, което бе видяло.
— А защо пустинята ще разкаже тези неща на чужденец, след като знае, че ние сме тук от много поколения? — попита друг племенен вожд.
— Защото моите очи още не са свикнали с пустинята и мога да забележа неща, на които твърде привикналите очи не обръщат внимание.
„А и защото знам какво представлява Всемирната душа“, помисли си момчето. Но нищо не каза, защото арабите не вярват в тези неща.
— Оазисът е неутрален терен. Никой няма да нападне оазис — каза трети вожд.
— Аз само разказах това, което съм видял. Ако не искате да повярвате, недейте да предприемате нищо.
В шатрата се възцари тежко мълчание, последвано от оживен разговор между племенните вождове. Говореха на някакъв арабски диалект, който момчето не разбираше, но когато понечи да си тръгне, един от стражите му каза да остане. Момчето започна да се плаши; поличбите казваха, че нещо не е както трябва. Съжали, че бе говорило с камиларя по този въпрос.
Внезапно старецът, който бе седнал в средата, се усмихна едва забележимо и момчето се успокои. Той не бе участвал в спора и до този момент не бе произнесъл нито дума. Но момчето вече бе свикнало със Световния език и долови усещането за покой, което бе започнало да трепти и да изпълва цялата шатра. Интуицията му подсказваше, че е сторило добре, идвайки тук.
Спорът приключи. Всички замълчаха, за да изслушат стареца. Той се обърна към момчето, ала този път
