девойка, че я обича още преди да знае, че съществува, и любовта му към нея ще му помогне да открие всички съкровища на света.

На другия ден момчето се върна при кладенеца, за да чака девойката. Но за своя изненада завари там англичанина, който за пръв път бе вперил поглед в пустинята.

— Чаках цял следобед и цяла вечер — каза англичанинът. — Той дойде, когато започнаха да се появяват първите звезди. Разказах му за това, което търся. Тогава той ме попита дали вече съм превръщал олово в злато. Отговорих му, че именно това искам да науча. Тогава той ми каза да опитам. Единствените му думи бяха: „Върви да опиташ.“

Момчето мълчеше. Англичанинът бе пропътувал цялото това разстояние, за да чуе нещо, което вече знаеше. Момчето си спомни, че и то бе дало шест овце на стария цар, без той да му каже нищо ново.

— Опитай тогава — рече то на англичанина.

— Точно това ще направя. Дори ще започна веднага. Малко след като англичанинът си тръгна, дойде Фатима, за да напълни стомната си с вода.

— Дойдох да ти кажа нещо съвсем простичко — изрече момчето. — Искам да станеш моя жена. Обичам те. Момичето остави стомната си да прелее.

— Ще те чакам тук всеки ден. Прекосих пустинята, за да търся едно съкровище близо до Пирамидите. Войната беше за мен проклятие. Но сега я благославям, защото ми позволява да остана близо до теб.

— Войната ще свърши някой ден — каза момичето.

Момчето погледна палмите в оазиса. Беше пастир, а тук имаше много овце. За него Фатима имаше по- голямо значение от съкровището.

— Воините търсят своите съкровища — каза девойката, като че ли бе отгатнала мислите на момчето. — А жените от пустинята се гордеят с воините си.

След това отново напълни стомната и си отиде.

Всеки ден момчето отиваше при кладенеца да чака Фатима. Разказа й за живота си като пастир, за царя, за магазина за кристал. Сприятелиха се и с изключение на петнайсетте минути, които прекарваше с нея, останалата част от деня минаваше безкрайно бавно. Бе изтекъл почти месец, откакто бяха пристигнали в оазиса, когато Водачът на кервана свика всички на събрание.

— Не знаем кога ще свърши войната и не можем да продължим пътя си — каза той. — Битки сигурно ще има дълго, може би години. И от двата лагера се сражават силни и храбри воини, които са горди, че воюват. Това не е война между добрите и лошите. Това е война между силите, които се борят за една и съща власт, а когато започне такава битка, тя продължава по-дълго от останалите, защото Аллах подкрепя и двете страни.

Хората се разпръснаха. Същия следобед момчето отново се срещна с Фатима и й разказа за събранието.

— На втората ни среща ти ми заговори за любовта си — каза девойката. — После ми разказа за много красиви неща, като Световния език и Всемирната душа. Всичко това постепенно ме накара да се почувствам част от теб.

Момчето слушаше гласа й, който му се струваше по-хубав от шума на вятъра в листата на палмите.

— Толкова отдавна стоя при тоя кладенец в очакване да се появиш… Вече не си спомням за моето минало, за Традицията, за начина, по който мъжете биха искали да се държат жените от пустинята. От дете мечтаех за това как пустинята ще ми донесе най-хубавия подарък в живота ми. Този подарък най-сетне пристигна, това си ти.

Момчето поиска да докосне ръката й. Но Фатима бе хванала дръжките на стомната.

— Ти ми разказа за мечтите си, за стария цар, за съкровището. Разказа ми за поличбите. Ето защо не се страхувам от нищо. Нали поличбите те доведоха при мен? И аз съм част от твоята мечта, от Личната ти легенда, както често казваш.

Затова искам да продължиш пътя си към това, което си дошъл да търсиш. Ако трябва да изчакаш края на войната, толкова по-добре. Но ако трябва да заминеш преди това, тръгвай към твоята Легенда. Вятърът променя формата на дюните, но пустинята си остава същата. Така ще бъде и с нашата любов.

Мактуб — добави тя. — Ако аз съм част от твоята Легенда, един ден ти ще се върнеш.

Момчето си тръгна натъжено от срещата с Фатима. Спомни си за много хора, с които се бе запознало. На женените овчари им беше много трудно да убедят жените си, че трябва да обикалят из полето. Любовта изисква да бъдеш близо до човека, когото обичаш.

На другия ден то разказа всичко това на Фатима.

— Пустинята ни отнема мъжете и не винаги ги връща — отвърна тя. — Трябва да свикваме с това. От този момент те започват да съществуват за нас в облаците, които не носят дъжд, в животните, които се крият между камъните, във водата, която щедро избликва от земята. Те стават част от всяко нещо, превръщат се във Всемирната душа.

Някои се завръщат. Тогава всички останали жени са щастливи, защото мъжете, които те очакват, също могат да се завърнат един ден. По-рано гледах тези жени и завиждах на щастието им. А сега и аз ще има кого да очаквам.

Аз съм жена от пустинята и се гордея с това. Искам и моят мъж да бъде свободен като вятъра, който движи дюните. Искам да откривам моя мъж в облаците, в животните и във водата.

Момчето тръгна да търси англичанина. Искаше да му разкаже за Фатима. Учуди се, когато видя, че е построил малка пещ до шатрата си. Пещта беше странна, а върху нея бе поставена прозрачна стъкленица. Англичанинът поддържаше огъня с дърва, устремил поглед към пустинята. Очите му блестяха по-силно, когато прекарваше по цели нощи, зачетен в книгите си.

— Това е първият етап от работата — каза той. — Трябва да отделя нечистата сяра. За да постигна това, не бива да се страхувам от неуспех. Именно страхът от неуспеха ми пречеше до днес да се опитам да стигна до Великото творение. И сега започвам това, което бих могъл да започна още преди десет години. Щастлив съм все пак, че не съм чакал двайсет години.

И продължи да слага дърва в огъня и да съзерцава пустинята. Момчето остана при него, докато пустинята започна да розовее от светлината на залеза. Тогава то изпита непреодолимото желание да отиде дотам, за да види дали тишината ще може да отговори на въпросите му.

Дълго вървя без посока, като не губеше от поглед палмите на оазиса. Слушаше вятъра, усещаше камъните под краката си. Понякога се натъкваше на някоя раковина и знаеше, че много отдавна тази пустиня е била огромно море. После седна на един камък, запленено от гледката, която се простираше пред него. Не можеше да отдели Любовта от чувството за собственост. Ала Фатима беше момиче от пустинята. И ако някой би могъл да му помогне да я разбере, то това беше само пустинята.

Стоеше така, без да мисли за нищо, когато усети някакво движение над главата си. Погледна към небето и видя два ястреба, които летяха много високо.

Започна да наблюдава ястребите и рисунките, които те описваха, летейки. На пръв поглед полетът им представляваше произволно криволичене, но за момчето имаше някакъв смисъл. Не можеше обаче да разбере какво точно означава. Тогава реши да проследи с поглед движението на птиците, като се надяваше да открие в него някакво послание. Може би пустинята беше в състояние да му обясни любовта без притежание.

Почувства, че му се доспива. Но сърцето му настояваше да не заспива, а да се отдаде на мига. „Ето че постепенно прониквам до същността на Световния език и всичко на земята придобива някакъв смисъл, дори и полетът на ястребите. — И в този момент благодари на съдбата, че го е изпълнила с любов към едно момиче. -Когато човек обича, нещата придобиват още по-дълбок смисъл“ — помисли си момчето.

Изведнъж единият от ястребите се спусна светкавично и нападна другия. По време на това внезапно движение момчето за миг видя следното: въоръжен отряд с извадени саби нападаше оазиса. Видението веднага изчезна, но остави у него тревожно усещане. Бе чувало да се говори за миражи, дори понякога му се бяха привиждали. Това бяха желания, които се материализираха върху пясъка на пустинята. Но момчето в никакъв случай не желаеше оазисът да бъде нападнат от въоръжен отряд.

Реши да забрави за всичко това и да се върне към медитирането. Опита отново да се съсредоточи върху розовеещата пустиня и камъните. Но нещо в сърцето му не му даваше покой.

„Винаги следвай поличбите“, бе казал старият цар. Момчето си помисли за Фатима. Спомни си за това, което бе видяло, предчувствайки, че то наистина ще се случи съвсем скоро.