— Той нарича поличбата „късмет“ — каза англичанинът, след като дебелият арабин излезе. — Ако можех, щях да напиша огромна енциклопедия за думите „късмет“ и „съвпадение“. С думи като тези е написан Световният език.

После добави, че е забелязал момчето благодарение на Урим и Тумим, а това едва ли би могло да се нарече „съвпадение“. Попита го дали и то е тръгнало да търси алхимика.

— Тръгнал съм да търся едно съкровище — каза момчето и веднага съжали за думите си. Но англичанинът сякаш не им обърна голямо внимание.

— Аз също, в известен смисъл — каза той.

— Дори не знам какво означава алхимия — добави момчето, ала в този момент собственикът на склада ги извика навън.

— Аз съм Водачът на кервана — каза един мъж с дълга брада и черни очи. — Имам власт над живота и смъртта на всеки, който е тръгнал с мен. Защото пустинята е като капризна жена и понякога подлудява мъжете.

Имаше около двеста души и два пъти повече животни — камили, коне, магарета, птици. Англичанинът носеше няколко сандъка, пълни с книги. Имаше жени, деца, а повечето от мъжете носеха саби на кръста и дълги пушки на рамо. Вдигаха силна врява и Водачът трябваше да повтори още няколко пъти думите си, за да го разберат всички.

— Събрали сте се много хора и в сърцата ви има различни богове. Но моят единствен бог е Аллах и се заклевам в него, че ще направя всичко, което мога, и то по най-добрия начин, за да победя още веднъж пустинята. Сега искам всеки от вас да се закълне дълбоко в сърцето си в бога, в когото вярва, че ще ми се подчинява при всички обстоятелства. В пустинята неподчинението означава смърт.

Глух шепот премина през множеството. Всеки се заклеваше тихо пред своя бог. Момчето се закле в Исус Христос. Англичанинът стоеше мълчалив. Шепотът продължи по-дълго, отколкото бе необходимо за обикновена клетва. Хората молеха небето да ги закриля.

Чу се продължителен звук от тръба и всеки се качи на седлото. Момчето и англичанинът бяха купили камили и с мъка се качиха на тях. Момчето съжали камилата на англичанина, която бе натоварена с тежки сандъци, пълни с книги.

— Съвпадения не съществуват — каза англичанинът, опитвайки се да довърши разговора, който бяха започнали в склада. — Един приятел ме накара да дойда дотук, защото познаваше арабин, който…

Но керванът потегли и думите на англичанина не можеха повече да достигат до момчето. Независимо от това то знаеше за какво става въпрос. За тайнствената верига, в която нещата са свързани едно с друго и която бе направила така, че да стане пастир, да сънува един и същи сън, да отиде в оня град близо до Африка, да срещне на площада един цар, да се остави да го ограбят, за да се запознае след това с един търговец на кристал, и…

„Колкото повече се доближаваме до мечтата си, толкова повече Личната легенда се превръща в смисъл на живота ни“, помисли си момчето.

Керванът потегли на изток. Пътуваха сутрин, спираха, когато слънцето напичаше силно, и отново продължаваха привечер. Момчето рядко разговаряше с англичанина, който през повечето време бе потънал в книгите си. Ето защо започна да наблюдава мълчаливо хода на животните и хората през пустинята. Сега всичко бе много по-различно от деня, в който бяха потеглили, когато суматохата, виковете, плачът на децата и цвиленето на животните се бяха смесили с нервните заповеди на водачите и на търговците.

В пустинята нямаше нищо друго освен вечния вятър, тишината и копитата на животните. Дори водачите рядко говореха помежду си.

— Много пъти съм прекосявал тези пясъци — каза една вечер някакъв камилар. — Но пустинята е толкова голяма, а хоризонтът — толкова далеч, че карат хората да се чувстват незначителни и да мълчат.

Момчето разбра какво искаше да каже камиларят, въпреки че никога преди това не бе стъпвало в пустинята. Всеки път, когато гледаше морето или огъня, бе в състояние да мълчи часове наред, без да мисли за нищо, потънало в необятността и силата на природните стихии.

„Научих много както от овцете, така и от кристалните съдове — помисли си то. — Пустинята също може да ме научи на нещо. Изглежда много по-стара и много по-мъдра.“

Вятърът никога не стихваше. Момчето си спомни за деня, в който бе почувствало същия този вятър в Тарифа, докато седеше на крепостната стена. Може би вятърът в момента галеше вълната на овцете му, докато те търсеха вода и храна из полетата на Андалусия.

„Те вече не са мои овце — каза си то, без да изпитва тъга. — Сигурно са свикнали с някой нов пастир, а мен са забравили. И това е добре. Който е свикнал да пътува, както овцете, знае, че винаги идва ден, в който трябва да тръгнеш.“

Сетне момчето си спомни за дъщерята на търговеца. Бе убедено, че тя вече се е омъжила. Вероятно за продавача на пуканки или пък за някой друг пастир, който също умее да чете и да разказва необикновени истории; в края на краищата той не бе единственият. Но това негово предчувствие го удиви. Нима той също бе на път да научи този Световен език, който знае миналото и бъдещето на всички хора? „Имам предчувствие“, често казваше майка му. Момчето започваше да осъзнава, че предчувствията са мигновено потапяне на душата във Всемирния поток на живота, където историята на всеки човек е част от едно цяло, така че всичко можем да разберем, защото всичко е написано.

„Мактуб“, каза момчето, спомняйки си за Търговеца на кристал.

Една част от пустинята бе покрита с пясък, а друга — с камъни. Когато керванът стигнеше до някой каменен блок, заобикаляше го. Когато на пътя им се изпречеше скала, правеха голям завой. Когато пясъкът бе твърде ситен за копитата на камилите, минаваха оттам, където беше по-устойчив. На места, където едно време е имало езера, земята бе покрита със сол. Животните надаваха рев, камиларите слизаха и ги разтоварваха. После слагаха товара на собствения си гръб, преминаваха през опасното място и отново натоварваха животните. Когато някой от водачите се разболееше или умреше, камиларите хвърляха жребий и избираха нов водач.

Ала нищо от това не ставаше случайно: независимо че керванът често бе принуден да се отклонява, той винаги следваше пътя към крайната цел. След като преодолееше препятствията, отново намираше звездата, която сочеше местонахождението на оазиса. Когато на разсъмване хората виждаха на небето тази блестяща звезда, знаеха, че тя сочи към място, където има жени, вода, фурми и палми. Единствено англичанинът не бе разбрал това, защото почти през цялото време четеше книгите си.

Момчето също носеше със себе си книга, която се бе опитало да чете през първите дни на пътуването. Но му се стори много по-интересно да наблюдава кервана и да слуша вятъра. След като опозна по-добре камилата си и се привърза към нея, изхвърли книгата. Тя бе излишен товар въпреки суеверието, което бе породила у него, защото всеки път, когато я отваряше, срещаше някоя важна личност.

Най-накрая момчето успя да се сприятели с камиларя, който винаги пътуваше до него. Нощем, когато спираха, за да починат около запалените огньове, то му разказваше приключенията си от времето, когато беше пастир.

По време на един от тези разговори камиларят на свой ред заговори за живота си.

— Живеех близо до Ал-Кайрум — започна да разказва той. — Грижех се за зеленчуковата си градина, за децата си и мислех, че животът ми няма да се промени до деня на смъртта ми. Една година реколтата бе по-богата от обикновено. Отидох с цялото си семейство в Мека и така изпълних единственото задължение, което ми оставаше. Бях доволен и вече можех спокойно да умра.

Но един ден земята започна да трепери и Нил излезе от коритото си. Това, което мислех, че се случва само на другите, се случи и на мен. Съседите ми се уплашиха, че наводнението ще унищожи маслиновите им дървета; жена ми се боеше да не би водата да отнесе децата ни, а аз се страхувах, че ще видя разрушено всичко онова, което бях постигнал.

Ала нищо не можеше да се направи. Земята бе станала неизползваема и трябваше да намеря друг начин да си изкарвам прехраната. Сега съм камилар. Но тогава разбрах думите на Аллах: никой не се страхува от неизвестното, защото всеки човек е способен да отвоюва това, което иска и от което се нуждае.

Страхуваме се единствено да не загубим това, което притежаваме, било то животът ни или пък градината ни. Но този страх ще премине, когато разберем, че собствената ни история и историята на света