Защото знам, че мога да имам всичко, а не го искам.

„Добре, че нищо не казах на продавача на пуканки“, помисли си момчето.

Продължиха да пушат наргиле, докато слънцето бавно залязваше. Разговаряха на арабски и момчето бе доволно от себе си, защото можеше да говори този език. По-рано вярваше, че от овцете щеше да научи всичко за света. Но овцете не можеха да го научат на арабски.

„Сигурно има и други неща по света, на които овцете не могат да ме научат — реши момчето, докато гледаше мълчаливо Търговеца. — Защото овцете търсят единствено вода и храна.“

„Мисля, че не овцете ме учат, а аз съм този, който се опитва да научи нещо от тях.“

— Мактуб — каза накрая Търговецът.

— Това пък какво е?

— Трябва да си се родил арабин, за да разбереш — отговори той. — Но ако трябва да се преведе, това означава приблизително „така е писано“.

И докато гасеше въгленчетата в наргилето, каза на момчето, че може да започне да продава чай в кристални чаши. Понякога е невъзможно да спреш реката на живота.

Хората се изморяваха, докато изкачат стръмната улица. Но ето че горе имаше магазин, в който се продаваха красиви кристални съдове и освежителен ментов чай. Хората влизаха да пият чай, който им поднасяха във великолепни кристални чаши.

— Как е възможно жена ми да не се е сетила за това — каза някакъв мъж и купи няколко кристални съда, защото тази вечер щеше да има гости и те щяха да се възхитят от красивите чаши. Друг клиент твърдеше, че чаят е по-хубав, когато се сервира в кристални чаши, защото по този начин ароматът му се запазва по-добре. Трети добави, че било традиция в Ориента чаят да се пие в кристални чаши поради вълшебната им сила.

Новината бързо се разпространи и много хора започнаха да се изкачват до върха на стръмната уличка, за да видят магазина, който бе въвел нещо ново в тази толкова стара търговия. Появиха се и други магазини, където се предлагаше чай в кристални чаши, но тъй като никой от тях не се намираше на върха на стръмна улица, винаги бяха празни.

За кратко време Търговецът бе принуден да наеме още двама продавачи. Освен кристал започна да внася и огромни количества чай, който всеки ден пиеха мъже и жени, зажаднели за нови неща.

И така изминаха шест месеца.

Момчето се събуди преди изгрев слънце. Бяха изминали единайсет месеца и девет дни, откакто бе стъпило за пръв път на африканския континент.

Облече арабските си дрехи от бял лен, купени специално за този ден. Сложи кърпата на главата си и я закрепи с ремък от камилска кожа. Обу новите си сандали и безшумно слезе долу.

Градът още спеше. Момчето си поръси филийка със сусам и изпи един горещ чай в кристална чаша. После седна на прага на вратата и запали наргилето, въпреки че беше само.

Пушеше мълчаливо, без да мисли за нищо, заслушано единствено в неспирния вой на вятъра, който довяваше мириса на пустинята. След като спря да пуши, бръкна в един от джобовете на дрехата и за няколко мига потъна в съзерцание на това, което беше извадило оттам.

Беше доста дебела пачка пари. Достатъчно пари, с които да купи сто и двайсет овце, билет за връщане и разрешително за търговия между неговата страна и страната, където се намираше сега.

Търпеливо изчака старият търговец да се събуди и да отвори магазина. След това двамата отидоха да пият чай.

— Днес заминавам — каза момчето. — Имам достатъчно пари, за да си купя овце. А вие имате достатъчно пари, за да отидете до Мека.

Търговецът нищо не отговори.

— Искам да ме благословите — настоя момчето. — Вие ми помогнахте.

Търговецът продължаваше мълчаливо да приготвя чая. Най-накрая, след като бе минало доста време, се обърна към момчето.

— Гордея се с теб — каза му той. — Ти внесе живот в магазина ми. Няма да отида в Мека и ти го знаеш. Знаеш също така, че няма да си купиш отново овце.

— Кой ви каза това? — попита изплашено момчето.

— Мактуб — каза само старият Търговец на кристал. И го благослови.

Момчето отиде в стаята си и събра всичко, което имаше. Напълниха се три големи торби. На излизане от стаята съзря в ъгъла старите си дисаги, които носеше като пастир. Бяха в окаяно състояние и то почти не си спомняше за тях. Отвори ги и видя книгата си, а също и наметалото. Когато момчето го извади, за да го подари на първия срещнат бедняк, на пода се изтърколиха Урим и Тумим, двата камъка.

Тогава момчето си спомни за стария цар и с учудване установи колко отдавна не бе мислило за тези неща. Цяла година бе работило без отдих и единствената му грижа беше да спести достатъчно пари, за да не се връща в Испания с наведена глава.

„Никога не се отказвай от мечтите си — бе казал старият цар. — Следвай поличбите.“

Момчето вдигна Урим и Тумим от пода и отново изпита странното усещане, че царят е наблизо. Добре се беше потрудило през тази година и поличбите казваха, че сега е моментът да тръгне.

„Ще стана отново такъв, какъвто бях по-рано — размишляваше момчето. — Но овцете не ме научиха на арабски.“

Овцете обаче го бяха научили на нещо много важно: че на света съществува език, който всички разбират, и момчето го бе ползвало през цялото това време, за да преуспее магазинът. Езикът на въодушевлението, на нещата, направени с воля и любов в търсене на онова, което човек силно желае или в което вярва. За момчето Танжер вече не беше чужд град и то почувства, че така, както бе завладяло това място, по същия начин би могло да завладее света.

„Когато силно желаеш нещо, цялата Вселена ти съдейства, за да го постигнеш“, бе казал старият цар.

Ала старият цар не бе споменал за кражби, за огромни пустини, за хора, които знаят за какво мечтаят, но не искат да осъществят мечтите си. Старият цар не бе казал, че Пирамидите са само купчина от камъни и всеки би могъл да издигне подобна купчина в градината си. Беше забравил също така да каже, че когато имаш пари за по-голямо стадо от това, което си имал, трябва да купиш това стадо.

Момчето взе дисагите заедно с останалите торби и слезе по стълбите. Старият търговец обслужваше семейство чужденци, докато двама други клиенти разглеждаха магазина, пиейки чай в кристални чаши. Посетителите не бяха малко, като се има предвид ранният час. От мястото, където се намираше, момчето за пръв път забеляза, че косата на Търговеца прилича много на косата на стария цар. Спомни си усмивката на сладкаря през първия ден, когато нямаше нито при кого да отиде, нито с какво да се нахрани. Онази усмивка също приличаше на усмивката на стария цар.

„Сякаш е минал оттук и е оставил следа — помисли си то. — Човек би казал, че тези хора в определен момент от съществуването си също са срещнали царя. В края на краищата той самият бе споменал, че винаги се явява на този, който следва Личната си легенда.“

Момчето си тръгна, без да се сбогува с Търговеца на кристал. Не искаше хората да видят, че плаче. Щеше да му е мъчно за времето, прекарано тук, и за всички полезни неща, които бе научило. Бе придобило по-голяма увереност в себе си и силното желание да завладее света.

„А сега се връщам в полетата на Андалусия, които така добре познавам, и отново ще поведа овцете си.“ Но вече не беше толкова доволно от решението си. Бе работило цяла година, за да осъществи една мечта, а сега тази мечта с всяка изминала минута му се струваше все по-незначителна. А може би все пак мечтата му беше друга.

„Кой знае дали не е по-добре да бъдеш като Търговеца на кристал: никога да не отидеш в Мека, а да живееш с желанието да я видиш.“ Ала момчето държеше в ръцете си Урим и Тумим и тези камъни му предаваха силата и волята на стария цар. Водено от случайността (или от някоя поличба — помисли си момчето), то се озова в същото кафене, където беше влязло първия ден, Крадецът не беше там и собственикът му донесе чаша чай.

„Винаги мога да стана пастир — размишляваше момчето. — Научих се да се грижа за овцете и никога няма да ги забравя. Но може би няма да имам друга възможност да стигна до Египет. Старецът имаше златна ризница и знаеше моята история. Той наистина беше цар, и то мъдър цар.“