— Кога са писани тези книги? — попита момчето.

— Преди няколко века.

— По онова време не е имало книгопечатане — настоя момчето. — Не е било възможно всички да научат за съществуването на алхимията. Защо тогава езикът им е толкова странен? Какви са тези рисунки в тях?

Англичанинът не отговори. Каза, че от доста дни наблюдава кервана, но не е успял да открие нищо ново. Бе забелязал само едно: все по-често се споменаваше за война.

Един ден момчето най-сетне върна книгите на англичанина.

— Е, успя ли да научиш много нови неща? — попита той, изпълнен с очакване. Имаше нужда от някой, с когото да разговаря, за да забрави страха от войната.

— Научих, че светът има Душа и че който разбере тази Душа, ще разбере езика на нещата. Научих, че много алхимици са следвали Личната си легенда и са успели да открият Всемирната душа, Философския камък, Еликсира на дълголетието. Ала научих най-вече, че тези неща са толкова прости, та могат да бъдат гравирани върху един изумруд.

Англичанинът остана разочарован. Бе посветил толкова години от живота си на магическите символи, трудните думи, лабораторните уреди, а нищо от това не бе заинтригувало момчето. „Сигурно душата му е твърде примитивна, за да може да разбере тези неща“, реши той.

Взе си книгите и ги сложи в сандъците, които висяха на седлото на камилата.

— Върни се при кервана си — каза англичанинът. — Мен той на нищо не можа да ме научи.

И момчето отново потъна в съзерцание на мълчаливата пустиня и на пясъка, който животните раздвижваха. „Всеки учи по свой начин — повтаряше си то. — Неговият начин е различен от моя, така както моят начин се различава от неговия. Но както той, така и аз търсим своята Лична легенда, заради което го уважавам.“

Керванът започна да пътува денонощно. Непрекъснато се появяваха плътно увити в бурнуси пратеници и камиларят, който бе станал голям приятел с момчето, обясни, че войната между клановете е започнала. Щеше да бъде голям късмет, ако успеят да стигнат до оазиса.

Животните бяха изтощени, а хората — все по-мълчаливи. През нощта мълчанието ставаше ужасяващо, защото ревът на някоя камила, който по-рано не беше нищо друго освен най-обикновен животински рев, сега плашеше всички, защото можеше да бъде сигнал за нападение.

Опасността от война сякаш не тревожеше особено камиларя.

— Жив съм — каза той на момчето, докато ядеше шепа фурми в една тъмна и студена нощ. — Когато ям, не правя нищо друго, освен да ям. Ако трябва да вървя, ще вървя, без да мисля за друго. Ако трябва да се бия, все ми е едно дали ще умра сега или пък някой друг ден. Защото не живея нито с миналото си, нито с бъдещето си. Разполагам само с настоящето и само то ме интересува. Ако можеш никога да не излизаш от настоящето, ще бъдеш щастлив човек. Ще разбереш, че в пустинята съществува живот, че небето е осеяно със звезди, а воините се бият, защото това е част от човешкото битие. Животът ти ще се превърне в безкраен празник, защото той не е нищо друго освен моментът, в който живеем.

Две вечери след това, преди да заспи, момчето погледна към звездата, която сочеше пътя на кервана през нощта. Стори му се, че хоризонтът се намира по-близо, защото над пустинята имаше стотици звезди.

— Там е оазисът — каза камиларят.

— Но защо не тръгнем веднага нататък?

— Защото имаме нужда от сън.

Момчето отвори очи, когато слънцето изгряваше на хоризонта. На мястото на малките звезди през нощта сега се простираше безкрайна редица от финикови палми, които покриваха цялата пустиня.

— Пристигнахме! — възкликна англичанинът, който също току-що се бе събудил.

Момчето обаче гледаше палмите пред себе си, без да продумва. Пустинята го бе научила на мълчание. Предстоеше му дълъг път, докато стигне до Пирамидите, и един ден тази сутрин щеше да бъде само спомен. Сега обаче тя бе настоящето, празникът, за който бе споменал камиларят, и момчето се опитваше да изживее този миг с помощта на уроците от миналото и мечтите за бъдещето. Един ден тази картина с хилядите палми щеше да бъде спомен. Но за него в този момент тя означаваше сянка, вода и убежище от войната. Както ревът на камила можеше да се превърне в сигнал за опасност, така и редицата от палми можеше да означава чудо.

„Светът говори на много езици“, реши момчето.

„Когато времето ускори своя ход, керваните също тръгват по-бързо“, мислеше си Алхимикът, докато гледаше как в оазиса пристигат стотици хора и животни. Местните жители шумно посрещаха новодошлите, вдигналият се прах закриваше слънцето на пустинята, а децата подскачаха, възбудени от появата на непознати. Алхимикът забеляза, че племенните вождове се приближиха до Водача на кервана, а после дълго разговаряха помежду си.

Ала нищо от това не заинтригува особено Алхимика. Бе видял много хора, които пристигаха и заминаваха, докато оазисът и пустинята оставаха такива, каквито са. Бе видял крале и просяци да стъпват по пясъка, който непрекъснато променяше формата си поради вятъра, но продължаваше да бъде същият пясък, който той познаваше от дете. Въпреки това не можеше да сдържи радостното чувство, което всеки пътник изпитва дълбоко в сърцето си, когато след жълтата земя и синьото небе пред погледа му се появи зеленината на палмите. „Сигурно Бог е създал пустинята, за да може човек да се усмихне при вида на палмите“, помисли си той.

После реши да се съсредоточи върху проблеми от практически характер. Знаеше, че с кервана идва някой, на когото той ще трябва да разкрие част от тайните си. Поличбите му бяха подсказали за него. Все още не знаеше кой е този човек, но имаше набито око и щеше да го разпознае веднага щом го види. Надяваше се новодошлият да е толкова способен, колкото беше предишният му ученик.

„Не знам защо тези неща трябва да бъдат предавани толкова скрито“, размишляваше той. Във всеки случай не ставаше дума за нещо поверително, а и Бог свободно разкриваше тайните си на всички създания.

Той виждаше само едно обяснение на този факт: нещата трябва да се предават така, защото са сътворени от Чистия живот, а точно този вид живот трудно може да бъде доловен в картини или в думи.

Защото хората се оставят да бъдат очаровани от картини и думи и накрая забравят за Световния език.

Новодошлите веднага бяха отведени при племенните вождове от Ал-Фаюм. Момчето не можеше да повярва на очите си: вместо кладенец, заобиколен от няколко палми, както бе чело навремето в някаква книга по история, пред него се простираше оазис, много по-голям от повечето села в Испания. В оазиса имаше триста кладенеца, петдесет хиляди финикови палми и голям брой цветни шатри, разпръснати около тях.

— Прилича на приказка от „Хиляда и една нощ“ — каза англичанинът, който гореше от нетърпение да се срещне час по-скоро с Алхимика.

Веднага ги наобиколиха деца, които с любопитство разглеждаха животните, камилите и пристигащите хора. Мъжете ги разпитваха дали не са видели някъде битка, а жените се караха помежду си за платовете и скъпоценните камъни, които търговците бяха донесли. Мълчанието на пустинята сякаш беше само отминал сън; новодошлите говореха безспир, смееха се и викаха, сякаш бяха излезли от някакъв нематериален свят, за да бъдат отново сред хора. Бяха доволни и щастливи.

Камиларят обясни на момчето, че макар и оазисите да се смятат за неутрални зони, защото в тях живеят предимно жени и деца, предишния ден били взети предпазни мерки. Както едната, така и другата враждуваща страна имали оазиси от единия до другия край на пустинята. Воините обаче се биели на открито, сред пясъците на пустинята, но не и в оазисите, които служели за убежище.

Водачът на кервана с мъка успя да събере всички и започна да ги наставлява. Щели да останат тук, докато свърши войната между клановете. Тъй като били гости на оазиса, местните жители щели да ги приемат в шатрите си и да им отстъпят най-хубавите места в тях. Така повелявал Законът на гостоприемството. След това Водачът накара всички, включително и собствените си стражи, да предадат оръжието си на мъжете, посочени от племенните вождове.